Спектакълът на злото

— Боже мили — въздъхна Шонеси и поклати глава.

— Ти май наистина искаш да опандизиш всички тукашни важни клечки, а?

— Това пък кой ти го каза?

— Хайде, хайде — промърмори Шонеси и изтръска пепелта от пурата си.

— Някой ден може и ти да попаднеш в редичката. Предупредих те още когато станах прокурор.

— Няма начин — каза Шонеси и се засмя. — Не съм ти в юрисдикцията. За мен може да се погрижи единствено главният прокурор, но… — Той се наведе напред и тихо добави: — … но пък аз съм му помогнал да попадне на това място. И е доста по-благодарен от теб.

Венъбъл ги видя как излязоха от голямата зала и си стиснаха ръце. После Вейл се насочи към изхода. Тя тръгна след него. Той спря, за да се ръкува с някакви мъже, обърна се и я видя. Очите им се срещнаха и този път никой не се извърна. „Е, какво пък толкова?“ — каза си тя и вдигна чашата си, за да го поздрави. Той се усмихна и я доближи.

— Как си, Джейни?

— Мисля, че и двамата се справяме доста добре — отвърна тя и му подаде чашата си. Вейл отпи и повика един от келнерите, който донесе две пълни чаши. Насочиха се към ъгъла на залата, далеч от тълпата и шума.

— Четох за големия ти удар — каза Вейл. — Поздравления.

— Благодаря ви, господин окръжен прокурор.

— Не се занасяй.

— О, сега имаш цялата власт, Мартин. Нима не си личи? — каза тя и посочи тълпата пред тях.

— Утрешният ден ще бъде като всички останали.

— Не, вече никога няма да е същото. Сега ти си този, с когото трябва да се съобразяват. И всички знаят, че изобщо не ти пука за политиката.

— Доста умно момиче си, Джейни. — Той се отдръпна леко и я огледа внимателно. — И ако това въобще е възможно, изглеждаш доста по-красива, отколкото беше преди десет години.

За миг дъхът й секна, но тя успя да запази самообладание.

— Не мислех, че забелязваш такива неща, Мартин.

— Не съм безчувствен. Просто се стараех да не ти обръщам внимание в съдебната зала.

— И успяваше.

— Означава ли това, че всичко е наред и ще забравим старите глупости? Какво ще кажеш пак да се държим като хората?

— Никога не сме се държали като хората — отвърна тя и се засмя.

Е — сви рамене той, — можем поне да опитаме.

Зелените й очи леко се разшириха. Какво точно имаше предвид той? За миг се поколеба. Не искаше да се поддава на моментния си порив.

„Сега си мисли какво точно имам предвид“ — каза си той. И побърза да я успокои:

— Вероятно никога повече няма да се изправим един срещу друг в съда.

— Колко жалко.

Разбираше я напълно. Да се срещнат още веднъж в съдебната зала щеше да е доста вълнуващо. Очите им се срещнаха още веднъж, после тя внезапно смени темата:

— Какво казват лекарите?

— Знаеш. Куп специалисти и никой не казва нищо конкретно. Едно поне е сигурно — няма да му е лесно.

— Винаги съм харесвала Джак — каза тя, замислена за онези години, когато работеше с белокосия, винаги усмихнат окръжен прокурор.

— Янси е голям подмазвач, но поне не е тъпанар — каза Вейл.

— Вярно — съгласи се тя. — И би направил всичко, за да го уважават.

После отпи от шампанското си.

— Разочаровала съм го само два пъти, знаеш ли? И двата пъти причината беше ти.

— Дявол да го вземе, оттогава мина доста време. Както казва един приятел, изтече доста вода.

— Глупости, Мартин, ти беше чудовище! По дяволите, предполагам, че още си. Колко време си прокурор? Десет години?

Той кимна.

— Следващия месец ги навършвам.

— Дълго време си чакал. Това ти обещаха, нали? Джак става съдия и ти заемаш неговото място.

— Никога не са ми обещавали нищо повече от това да ръководя канцеларията така, както смятам за добре. Още повече, че обещанията не струват нищо, когато става въпрос за политика. Знаеш ли кога един политик лъже? Когато говори.

Тя се разсмя и го попита:

— А знаеш ли какво биха казали, ако всички адвокати в тази зала изведнъж се издавят?

— Не, какво?

— Попътен вятър — каза тя и пак се засмя. — Е, ако е така, както казваш, всичко е било изпипано брилянтно. Изкарват те от играта и те поставят на своя страна.

— Обзалагам се, че Джак е измислил цялата операция.

— Нищо подобно. Той просто трябваше да се съгласи.

— Кой тогава? Само не ми казвай, че е Шонеси!

— Честно казано, именно Шонеси изпълни първия удар.

— Шегуваш се! Наистина добре пазена тайна.

— Не е никаква тайна. Шонеси хвърли топката, а Янси бе готов на всичко, за да я хване. По дяволите, ти беше напуснала и не му беше останал кой знае какъв избор.

— Ами ти защо се съгласи? Сигурно си правел поне по милион годишно и изведнъж си го заменил със сто и петдесетте бона в прокурорския офис.

Думите й го върнаха към спомена за делото Стемплър, а и за останалите подобни през годините — наркотрафиканти, гангстери, крадци и дребни престъпници.

— Парите никога не са били довод за мен — отвърна той.

— Тогава защо? Да не искаш да ми кажеш, че ти е писнало да защитаваш изметта на обществото? Навремето успя да отървеш доста отрепки. Имаше особено чувство за правосъдие.