Спектакълът на злото

— За себе си съм сигурен — каза той. — Липсваше ми. На мен и на всеки друг мъж, който някога те е виждал в съдебната зала. Наистина успяваше да събереш погледите. Е, не ти ли е мъчно за шума в залата, за мириса на тълпата?

— Все още не съм изоставила съда.

— Но не е като преди. Сега се занимаваш със защитата на големи компании.

— Хайде, Вейл, правила съм го само веднъж.

— И спечели, за съжаление.

— Виж какво… — Тонът й беше леко раздразнен.

— Съжалявам — бързо каза той. — Взимам си думите назад.

Тя сви рамене.

— Вероятно съм малко по-чувствителна на тази тема. Но пък съм доста любопитна да разбера нещо друго. Вярно ли е, че когато си започнал в прокуратурата, са ти скроили номер?

— О, да — отвърна той. — Добре ме начесаха. Бях се хванал с Търговската камара. Напълниха вестниците с лъжи, подкупиха някой и друг съдия, доведоха най-добрите адвокати, които можаха да намерят, и ме тикаха в миша дупка още на първия ми процес. Беше за урок.

— Тоест?

— Опасно е да си заслепен от идеализъм. В мига, в който разберат, че имаш слабо място, хиените изкарват тежките си оръдия.

— Е, не можеш да се оплачеш. Разби една от най-големите банки в града за пране на пари, затвори две химически компании, осъди половината градски съветници за подкупи. Може да се каже, че резултатът е в твоя полза.

— Това е само началото — каза той и побърза да смени темата: — Кавгите ни отпреди десет години доста ми липсват.

— Старите номера, а?

— Ти знаеш най-добре.

— О, виж кой го казва!

Тя взе чашата си и вдигна тост за доброто старо време. Очите им отново се срещнаха и този път тя не сведе поглед.

— Джейни — започна той, — много ли си гладна?

Тя се облегна назад, вдигна очи към тавана, въздъхна и каза:

— Партитата винаги ми развалят апетита.

Тази вечер той се разкриваше пред нея в непозната светлина — по-романтичен и по-уязвим. Беше взел със себе си бутилка изстудено шампанско и бе убедил Гуидо, че са размислили относно вечерята.

Джейн винаги бе изпитвала особено влечение към Вейл, но никога не си го признаваше направо, а го отдаваше на смесицата между уважението и страха от таланта му. Сега, изправена в средата на неговата всекидневна, докато го наблюдаваше как пали огъня в камината, тя разбра колко много го желае и се запита дали не е допуснала грешка. Дали всичко нямаше да се превърне в поредното моментно увлечение? Дали на сутринта нямаше да изпитва неприятното чувство, че просто се е подала на плътското си желание? Но когато той се изправи и я погледна в очите, страховете й се изпариха. Заля я вълна от чувства. Той пое палтото й, хвърли го на дивана и отиде в кухнята, за да вземе чаши за шампанското.

Тя се огледа. Апартаментът имаше две спални, едната от които бе превърната в кабинет, изпълнен с купчини книги, документи, книжа, списания, бележки и изрезки от вестници, закачени по стените.

От банята се процеждаше слаба синкава светлина и Джейн се насочи натам. Пред очите й се разкри нещо като малка оранжерия. Ваната бе обградена от цветя, по стените висяха най-различни растения, а синкавата светлина идваше от няколко крушки, насочени към редица нежни, сини цветя.

— О, имаме си работа с любител-градинар — измърмори тя.

— Наричат ги „сини красавици“ — чу се зад гърба й. Тя стреснато се обърна, задържайки дъха си.

— Съжалявам. Нямах намерение да шпионирам.

Той й подаде чаша шампанско.

— Приличат на красиви млади дами. Зимни цветя са. Растяха на брега на реката, край която живеехме, когато бях малък. Понякога набирах букет от тях и ги носех вкъщи на майка ми. Тя ги поставяше на пианото и им говореше. „Това е Шопен“, казваше им и после им свиреше.

— Звучи прекрасно.

— Майка ми беше прекрасна. Бях на петнайсет, когато почина.

— Съжалявам.

— Оттогава мина доста време.

Желанието й се възвърна. Устата й пресъхна и тя отпи от шампанското.

На стената имаше снимка на увехнали цветя, покрити от мъгла и черен дим. В далечината се виеше мръсна река, а ниско над нея се спускаха тежки сиви облаци.

— Добре дошла в Рейнбоу Флетс. Ако щеш вярвай, но като дете често плувах в тази река.

— Значи това е случаят, с който си започнал кариерата си на прокурор?

— Да. Търговската камара нарича това място индустриален парк. Мислех, че паркът е място, където си играят децата и винаги е весело. Илюзията ми обаче бързо бе разрушена.

— Защо пазиш тази снимка?

— За да ме пази от отлитане в облаците.

— Не мога да си те представя отлитащ в облаците. — Тя изу обувките си, докато се връщаха обратно във всекидневната. — Надявам се, че нямаш нищо против. Малко ме стягат.

— Седни. Адски съм добър в масажа.

— Масажа?

— Правя най-добрия масаж на стъпала в целия щат.

Тя седна на дивана и се отпусна назад върху меките възглавници. Той пое едното й стъпало в двете си ръце, първо нежно, после — по-настойчиво. Сякаш електричество премина през тялото й. Пулсът й се учести. Ръката му се придвижи към глезена й. Тя се изправи, усещайки, че остава без дъх.

— Трябва да стана — каза тя. Надигна се и отиде до камината. Той я последва.