Спектакълът на злото

— Изчука ме като за последно и ме оставяш заради някакъв труп.

Той вдигна панталоните си и яростно издърпа ципа.

— Редовната среднощна разходка.

— Доколкото си спомням, през миналата година имаше около две хиляди убийства. Всеки път ли напускаше леглото си заради тях?

— Не всички бяха през нощта — подчерта той, оглеждайки се за обувките си.

Тя стана и запали цигара.

— Да те изчакам ли? — Гласът й беше иронично прелъстителен.

— Не ми казвай, че докато беше в прокуратурата, не са се случвали подобни неща.

Тя бавно поклати глава.

— Имах само един телефон и редовно го изключвах.

— Ами ако ставаше въпрос за нещо наистина важно?

— Колко важно? — попита тя, издухвайки дима от цигарата си. В гласа й прозвуча любопитство.

— Мно-о-ого, мно-о-ого важно.

— Къде отиваш? — подозрително попита тя.

— Това е риторичен въпрос, Джейни.

— Не, не, няма да се измъкнеш така, Вейл! Какво се е случило? Къде, по дяволите, отиваш… — Тя погледна часовника — … в единайсет и половина вечерта?

— Джон Феръл Делъни интересува ли те?

Лицето й се стегна.

— Какво по-точно?

Той я погледна, усмихна се и постави показалец на устните си.

— Направил е нещо! Да не би… О, не, не ми казвай, че нещо му се е случило!

Спомен като светкавица проряза съзнанието на Вейл. Двамата със съдията седят един срещу друг край голямото бюро и си прехвърлят сребърните доларови монети.

— Случаят е специален, Джейн. Не мога да ти…

— Не говори глупости, Мартин Вейл! Да си чувал нещо за планирано изнасилване? Говори или почвам да крещя.

— Не би го направила.

— Мъртъв е, нали? — Тя се наведе към него. — Така ли е, Марти?

Вейл кимна.

— Някой е вкарал два куршума в коравото му старо сърце.

— Божичко! — тихо възкликна тя. — Някой е застрелял Делъни! Имаш сериозен проблем, господин окръжен прокурор. С теб сме може би единствените двама души в града, които нямат причина да убият това копеле. А може би ти също си в списъка на заподозрените?

— Не. Налага ми се да контактувам с протежето му, Файърстоун — каза Вейл, докато навличаше костюма си. — Никога не съм имал кой знае какъв допир с Делъни.

— Щастливец. Добре, склонна съм да ти простя факта, че ме изоставяш, но само ако обещаеш да ми разкажеш всички подробности, когато се върнеш. Утре това ще е най-горещата клюка в града.

Той се наведе и я целуна.

— Ако не съм се върнал, когато решиш да си тръгнеш, заключи вратата.

— Не ме разочаровай — прошепна тя и се усмихна.

9.

— Сам ли е бил Делъни, когато са го намерили? — попита Вейл, щом се качи в колата. — Искам да кажа, има ли някой заподозрян?

— Казах ти всичко, което знам — отвърна Стенър и подкара автомобила.

След няколко преки зави пред високо остъклено здание. Луната се отразяваше в спокойните води на езерото зад него. Пред сградата имаше четири полицейски коли и линейка, а от другата страна на улицата бе паркиран и микробусът на Окимото. Малка групичка хора се притискаха към ограждащите полицейски ленти, сякаш очакваха да се случи нещо драматично. Вейл и Стенър взеха асансьора за трийсетия етаж.

Озоваха се в малък коридор. Виждаха се само две врати. Едната бе отворена и подпряна със стол, и до нея се бе изправил униформен полицай.

Влязоха и видяха Шок Джонсън, застанал в началото на дълго антре, застлано с красив бял килим. Някъде отстрани се носеше мека, приглушена светлина. Едрото ченге се усмихна, приближи се към тях и протегна огромната си ръка.

— Здравейте, момчета — каза той и ги поведе към всекидневната. — Напоследък се виждаме доста често.

— Да, хората ще си помислят, че между нас има нещо — отвърна Вейл.

— Не си мой тип — отбеляза Джонсън. — Предпочитам русокоси.

— Ще си сложа перука.

— Не е същото.

Прекосиха антрето и влязоха във всекидневната — обширна, с големи панорамни прозорци, гледащи към езерото. Оперативният работник, който събираше с миниатюрна прахосмукачка власинки от килима, се изправи и излезе. Друг негов колега оглеждаше масите, столовете и всичко, върху което можеше да има отпечатъци.

С изключение на великолепната гледка от прозорците, стаята създаваше усещане за студенина и стерилност. Черната модерна мебел рязко контрастираше с белите стени и килима. Три големи абстрактни картини допълваха обстановката. Беше чисто и подредено. Единственото, което разваляше общото впечатление, бе председателят на градската управа Делъни. Голото му тяло лежеше на пода, а очите му бяха замръзнали, вперени в някаква точка на тавана. В гърдите му имаше дупка, още една красеше челото му. Изтеклата кръв бе попила в килима и образуваше голямо кафяво петно.

— Къде е Оки? — попита Вейл.

— В другата стая. Неговото предположение е, че се е случило между седем и осем и половина.

— Кой го е намерил? — поинтересува се Стенър.

— Тази вечер Делъни трябвало да произнесе реч на някакъв банкет. Когато не се появил и не се обадил по телефона, някой звъннал тук. Портиерът казал, че не го е виждал да излиза. Проверил на паркинга — колата му била там. Тогава неколцина от банкета се запътили насам и с помощта на портиера проникнали вътре. И видели ей този труп.

— По кое време станало всичко? — попита Стенър.

— Единайсет и пет.