Спектакълът на злото

— Правосъдие? Едничкото, което научих след двайсет години в занаята, е следното: ако искаш правосъдие, отиди в публичен дом; ако искаш да го начукаш на някого, заповядай в съдебната зала. Приеми го като перифраза на Томас Джеферсън.

— Доста цинични думи в устата на един прокурор.

— Всички сме циници. Това е единственият начин да оцелеем.

— И какво следва? Ще довършиш мандата на Джак, после ще опиташ да спечелиш свой, за да видиш как е в голямата политика? После може би губернатор?

— Говориш като шеф на предизборен щаб.

Тя го погледна и изразът й се смекчи.

— Мисълта ти не е чак толкова лоша.

Вейл реши да използва момента.

— Какво ще кажеш да вечеряме заедно днес? Ще обменим някоя и друга тайна.

— Вече знаеш всичките ми тайни, Марти — отвърна тя, възвръщайки самообладанието си. — Идеята обаче е интересна. Само че не тази вечер. Обади ми се.

— Ако промениш мнението си, довечера съм в „Аванти“.

Той тръгна, после внезапно се върна, доближи устни до ухото й и прошепна:

— Ще бъда съвсем сам. — Целуна я по бузата и се отдалечи.

Джейн Венъбъл се обърна към шумната зала, джазовия ритъм, адвокатите и горещината. Раменете й потръпнаха.

„О, какво пък толкова — помисли си тя. — По дяволите гордостта!“

8.

Елегантен, учтив, чудесен домакин и собственик на „Аванти“, най-добрия италиански ресторант в щата, Гуидо Синатели имаше само един недостатък: ужасен вкус към вътрешната подредба. Пластмасови гроздове и прашни бутилки от „Кианти“ допълваха впечатлението от покриващите тавана изкуствени лози и изрисуваните като гигантски бъчви стени. „Аванти“ обаче успя да оцелее благодарение на дискретността, подчертаното внимание към всеки отделен клиент и впечатляващата кухня. Разположено на три преки от градския съд, „ресторантчето на Гуидо“ /никой от редовните посетители не използваше истинското му име/ се бе превърнало в предпочитано заведение на повечето прависти в града. Тук можеха да бъдат забелязани както младите, наперени адвокатчета, така и по-старите, титулувани юристи. За едните бяха определени централните маси и тези до вратата, докато за най-ухажваните клиенти бяха предназначени тихите, удобни сепарета. Още от времето, когато стана известен като най-опасния адвокат в щата, Вейл си бе извоювал собствено сепаре. Тук можеше да се храни, да чете или да разговаря на спокойствие.

И тази вечер, както всеки петък, заведението беше полупразно. Голяма част от редовните посетители бяха заминали извън града за уикенда. Бяха заети пет-шест маси, на бара имаше само няколко души. Беше сравнително тихо, Вейл си поръча чаша червено вино и разгърна вестника. Материалите за Янси и труповете в градското бунище започваха от първа страница. Той се зачете в тях и не забеляза как до масата се приближи Джейн Венъбъл. Той вдигна очи, видя я, стресна се, стана и остави вестника.

— Не знам какво въобще правя тук. Сигурно съм полудяла! Предполагам, че съм толкова отегчена от онези глупаци, че…

Тя не спираше да бъбри, опитвайки се да прикрие неудобството си. Вече не беше сигурна дали въобще е трябвало да идва и да се вижда с човека, когото беше игнорирала през последните десет години. Вейл й предложи стол.

— Не е необходимо да ми се извиняваш за каквото й да е — тихо каза той. — Никога.

— Не се извинявам, просто…

— Просто се радваш, че си тук? — предположи Вейл.

Тя го погледна и по лицето й пропълзя неловка усмивка.

— Минаха десет години.

— Е, и двамата имахме доста работа през това време — каза той. — Какво ще пиеш?

— Чаша шампанско може би.

Вейл се обърна към най-близкия келнер:

— Еди! Шампанско за дамата, за мен също. Всъщност защо не ни донесеш цяла бутилка? Най-добре „Тайтингер“ от 73-та.

За минута на масата се възцари мълчание, после и двамата заговориха едновременно, спряха и се разсмяха.

— Дяволите да го вземат, Джейни, време е да пораснем. Ти си разведена от две години, ако не се лъжа. Аз съм заклет ерген…

Тя изглеждаше изненадана от познанията му за личния й живот.

— Да не сте ме следили, господин прокурор?

Той не отговори. Очите му бяха впити в нейните. След няколко секунди Джейн извърна поглед.

— Печелиш — каза тя и посегна към цигарите си.

— Ако изброя всичките случаи, в които съм губил, няма да ни стигне времето.

Тя се засмя.

— Държим се като деца, не мислиш ли?

— Може би просто сме на точното място в подходящия момент, Джейни.

— Казвала съм ти и преди, Мартин, никой не ме нарича Джейни.

— Освен мен — подчерта той. — И какво ще направиш, ще ме арестуваш ли? Не забравяй, че срещу теб седи окръжният прокурор.

— Това май не те радва особено — отбеляза тя.

— Да не търсиш работа?

— Защо, да не би да напускаш?

Той цъкна с език.

— Все си си същата. Все наопаки. Е, как мислиш, защо седим тук и си разговаряме, Джейни?

Тя сви рамене.

— Може би защото и двамата сме на четиридесет?…

— Над четиридесет — поправи я той.

— Защото и двамата мразим тържествата?

— Или защото и двамата мразим адвокатите?

— Звучи добре — съгласи се тя. — Или пък защото и двамата сме адски самотни?