Спектакълът на злото

— Срещали сме се — отвърна Еклинг, протягайки ръка.

— Мистър Анжело е семейният адвокат — продължи Ада Делъни. — Надявам се, че нямаш нищо против, ако участва в разговора?

— Ни най-малко — отвърна полицейският шеф, оставен без избор.

— Искаш ли кафе? — попита тя, посягайки към орнаментираната сребърна табла. — Или нещо по-силно?

— Нищо, благодаря. Надявам се, че не идвам в неподходящ момент.

— О, не, разбира се — отвърна тя с хладна усмивка. Тъкмо дискутирахме колко добре стана, че Фаръл ни остави с децата. Най-сетне да направи нещо смислено.

— Съжалявам, Ада…

— Остави театралниченето — прекъсна го тя. — Ти всъщност беше един от приятелите му, Ерик. Не може да не си знаел какво се е случвало.

— Ъъ, не ми беше работа да се…

— Да се какво? Реймънд Файърстоун ми разказа всичко. Партита, игри на покер, седмични разпускания, както ги е наричал Фаръл. И ти си бил един от неговия антураж. А сега идваш тук и се преструваш, че…

— Не се преструвам — нервно каза Еклинг. — Просто върша работата си. Трябва да разбера кой стои зад това.

— Е, поне идваш лично, а не пращаш някое от момчетата си.

— Моля ти се — каза Еклинг, опитвайки се да запази самообладание. — Не искам допълнителни неприятности.

— Сигурна съм. И какво по-точно желаеш да узнаеш?

— Сещаш ли се за някой, който би имал мотив да убие Джон?

Устните й се извиха в подигравателна усмивка.

— Не задавай глупави въпроси, Ерик. Беше много лесно да намразиш Фаръл Делъни.

— Ами… — започна Еклинг.

— Жените ли? Винаги ли се опитваш да бъдеш толкова дипломатичен, когато разпитваш заподозрените?

— Моля те, Ада.

— Не ме моли. Тъкмо затова си тук и двамата го знаем. Сигурна съм, че коментарите ми снощи са ме поставили на първо място в списъка.

— Все още няма списък.

— Е, тогава защо просто не отвориш телефонния указател и не започнеш с буквата А? — каза тя с ехидна усмивка.

Еклинг безпомощно погледна Анжело, но той не помръдна. Седеше със скръстени крака и изучаваше маникюра си.

— Значи не можеш да ми помогнеш с някаква информация?

— Опитай с партньорите му в бизнеса. Беше известен с това как прецакваше приятелите си. Дори много известен. Честно казано, въобще не ми пука кой го е застрелял. Надявам се, че този, който е направил тази услуга на света, няма да заплати твърде голяма цена за нея.

— За Бога, Ада!

— О, я стига. Не бъди чак такъв лицемер и ме попитай това, за което всъщност си дошъл.

— Да — обади се Анжело, удостоявайки Еклинг с хладен поглед. — Защо просто не прескочим любезностите и не свършим някаква работа? Сигурен съм, че всеки от нас си има достатъчно други грижи за днес.

— Добре. Къде беше между 7:30 и 9 часа снощи? — попита Еклинг.

— Вечерях в „Льо Шамбър“ с дъщеря си и зет си — отвърна тя с лека усмивка. — Взеха ме оттук около седем и половина. Трийсетина минути след като се прибрах, ми се обади Реймънд Файърстоун.

Еклинг изчисли наум колко време би отнело да се стигне от къщата на Делъни в Роджърс Пърк до ресторанта, за който ставаше дума. Поне трийсет минути. „Льо Шамбър“ беше на пет-десет минути от офиса на Делъни. Оставаха пет или десет минути…

— Пристигнахме в ресторанта към осем — каза тя. — Бяхме там приблизително до десет и трийсет. Видях неколцина познати.

— Успокойте се, шерифе — обади се Анжело. — Тя има добро алиби.

— Виждам.

— Нещо друго? — студено попита Ада Делъни.

— Предполагам, че не… Освен ако самата ти нямаш да ми кажеш нещо?

— Нямам, Ерик. И се съмнявам, че ще се сетя за каквото и да е. Моля те, не идвай тук повече. — Тя стана и излезе.

— За Бога — обърна се Еклинг към адвоката, — трябва да я разпитаме. Обяснете й, че трябва да я разпитаме и, нали разбирате, да я изчистим от подозренията.

— Тя има алиби — рязко отвърна адвокатът. — Проверете го. Ще й препоръчам да ви съдейства, след като се уверите, че не е замесена.

— Благодаря — каза Еклинг.

В другия край на града Дивата банда се събираше по молба на Шана Парвър. Тя все още беше в своя офис и въртеше телефони, докато останалата част от екипа заемаше местата си в кабинета на Вейл, където вече ги очакваха понички и кафе. Бяха Майер, Стенър, Наоми, Хейзъл Флайшман, дъщеря на алкохолик, бивш сержант от армията, която на 34 беше един от добрите специалисти по дела за изнасилвания; тук беше и Дермът Флеърти, мургав ирландец с доста добро чувство за хумор, завършил с отличие университета в Чикаго.

Липсваше Боби Хартфорд, син на известен чернокож адвокат. Боби бе прекарал десет години, защитавайки обикновени хора на юг, в Мисисипи, и сега, на 37, беше най-възрастният в Дивата банда. Липсваше още Бъки Уинслоу, великолепен оратор, чийто баща бе загубил и двата си крака във Виетнам и бе починал в болница за ветерани. Нямаше го и Сен-Клер.

— Къде са Хартфорд и Уинслоу? — обърна се Вейл към Наоми.

— Тази сутрин са в съда.

— Сен-Клер? — Вейл погледна към Бен Майер.

— Проверява нещо в библиотеката — отвърна Майер.

— За онези му подозрения ли? — попита Вейл. — Има ли нещо?

— Май не.