Спектакълът на злото

Стенър се приближи до тялото и го огледа по-внимателно. Дясната страна на лицето беше обгорена.

— Очевидно е стреляно от много близо — отбеляза той през рамо.

Шок кимна.

— Половината му лице е опърлено. Изстрелът е отправен от няколко сантиметра. Но вероятно не е било необходимо. Май е бил просто за подсигуряване.

— Нещо интересно в спалнята? — попита Стенър.

Шок сви рамене.

— Виж сам.

— Делъни не изглежда кой знае колко изненадан — каза Вейл.

— Така е — съгласи се Шок.

— Очевидно е познавал нападателя, не мислиш ли?

— Доста разумен извод. Как иначе би се разкарвал из всекидневната чисто гол?

— Възможно е да го е направила жена му…

— Или приятелката му?

— Или пък приятелят му.

— Нищо чудно.

— Една моя позната твърди, че е единствената в града, която няма причина да го убие.

— Имал ли си си работа с него, Марти?

— Не. Използваше Файърстоун за парламентьор.

— Той също не е цвете за мирисане.

— Ако искаш, можем да го впишем като пръв заподозрян.

Шок се засмя.

— Идеята не е лоша.

— Колко момчета е мобилизирал Еклинг?

— Половината управление.

— Не ме учудва. Вече му пари под задника. Този случай ще даде поводи за размисъл на всеки политик в щата.

— Ще се питат кой от тях е следващият, а?

— Глупости. Ще се чувстват гузни — каза Вейл и двамата се засмяха.

— Покажете малко уважение към мъртвия. В крайна сметка, той беше председател на градския съвет, президент на финансовия комитет и шеф на местния клуб на демократите… — каза един нисък мъж с азиатски черти, черна, пригладена назад коса и очила. Оичи Окимото, нахлузил бяла престилка, гумени ботуши и ръкавици, влезе откъм спалнята.

— Как си, Марти? — попита той.

— Напоследък не си доспивам — отвърна Вейл.

— Тук поне е малко по-комфортно от бунището.

Окимото, който на трийсет и шест години вече бе един от най-добрите съдебни експерти в страната, прекоси стаята и се отпусна в едно от дълбоките кожени кресла. Вейл измъкна цигарите си. Без да го погледне, Окимото каза:

— Не пали това, моля те.

— Да не вземаш проби от въздуха, Оки? — поинтересува се Вейл.

— Димът ме дразни.

Вейл прибра цигарите и всички зачакаха Окимото да свърши с мисленето си. Минаха няколко минути и той най-сетне се надигна от креслото.

— Готово. Можеш да се прибираш вкъщи — каза той на Вейл. — С изключение на трупа, тук няма нищо интересно. Ето какво мога да ти кажа. Няма признаци за влизане с взлом. На пода на банята има мокри кърпи. На леглото е проснат смокинг. Златен ролекс поне за един бон, портфейлът, кредитните му карти и така нататък, плюс триста и осемнайсет долара в брой са недокоснати.

Той погледна трупа.

— Мисля — просто мисля — че някой, когото той познава, някой, който има ключ, влиза в апартамента, докато Делъни е в банята. Като се изкъпва, той спира душа, изтрива се с кърпите и идва тук да си сипе едно питие. Барчето е ей там, в ъгъла. Мисли си, че е сам, и се разхожда гол-голеничък. Предполагам, че ако е трябвало да отвори вратата или е чул, че някой влиза, е щял да си наметне поне един халат. Налива си значи питието, обръща се и кого да види — нашия загадъчен гостенин. Между двамата се завързва разговор — а може Делъни да разбира, че е в опасност и да го удря на молба. Та в крайна сметка оставя чашата на масата и докато се обръща, онзи го прострелва два пъти. Първо стреля в тялото — намерих гилзата близо до вратата към спалнята. После се доближава, навежда се и стреля в главата. До нея също намерих гилза. Очевидно мотивът не е грабеж. Мисля също, че все пак мистериозният посетител е жена.

— Защо? — попита Вейл.

— По килима имаше отпечатъци от токчета. Не много остри — бих казал, че са от онези, средно високите Направихме доста снимки и восъчни отливки. Струва ми се още, че аутопсията няма да поднесе кой знае какви изненади. Може да има малко наркотик в кръвта, но се съмнявам. Никъде в къщата не намерихме забранени субстанции. А стомахът му сигурно е съвсем празен — не бива да забравяме, че се е готвел за банкет.

— Който и да го е застрелял, е дошъл тук именно с тази цел — отбеляза Стенър.

— Откъде си сигурен? — попита Окимото.

— Защото е съвсем гол, нали така? — намеси се Шок.

— Ако са се готвили за разговор, той сигурно щеше да отиде в спалнята и да си наметне нещо.

— Звучи логично — съгласи се Окимото.

— Ако е станало така, както предполагаш, Оки — обади се Вейл, — дамата сигурно доста го е мразела. Абъл е прав — дошла е тук със стопроцентовото намерение да го убие.

— Нека все пак изчакаме аутопсията — каза Окимото. — Между впрочем, няма да имам подробности около случая от бунището до утре вечер, може би дори до другиден. Голяма каша.

— Е, Шок, сега просто трябва да намериш някой, който доста е мразел Делъни — каза Вейл, когато Окимото ги остави и отиде в кухнята. — Ако се вярва на моята позната, това би могъл да бъде всеки наш съгражданин.

Двамата се засмяха и точно в този миг в стаята влезе Еклинг.

— Какво е толкова смешно, по дяволите? — студено попита той. — Един от най-уважаваните ни граждани лежи мъртъв на пода, а вие мислите, че това е повод за веселие? Изненадан съм от вас, капитане.