Спектакълът на злото

В „Коркрън“ миришеше на бира и цигарен дим. Ресторантчето се намираше край реката, на една крачка от старата сграда на „Сънди Таймс“. Вейл обичаше да идва тук. Махагонените маси и столчета създаваха особен уют. В другия край на заведението си играеха на стрелички. Двама изморени боксьори се млатеха на телевизионния екран. Дузина от редовните посетители се бяха скупчили на бара и наблюдаваха последния рунд на схватката, подвиквайки възторжено след някои от добрите удари.

— Знаеш чудни местенца, Вейл — каза Венъбъл, оглеждайки помещението.

— Най-добрите стекове в целия град — отвърна той. — Хайде, отзад е малко по-тихо.

Двамата си намериха място в една от задните стаички, над чиято врата пишеше „Дамски клуб“. Стените бяха украсени със стари реклами за бира и цигари.

— Не се учудвам, че тук е празно — каза тя. — Никоя уважаваща себе си дама не би седнала в подобна обстановка.

Тя взе една салфетка и избърса трохите от покривката.

— Не си ми казала, че си се превърнала в сноб — пошегува се Вейл.

— Обожавам добрите стари ирландски барове — отвърна тя. — Но тук не са виждали метла от седмици. Мислиш ли, че санитарните инспектори въобще знаят за този ресторант?

— Никой инспектор не би рискувал да влезе тук — каза Вейл. — Има опасност да го хвърлят в реката. Какво ще пиеш?

— А какво ще ям?

— Стек, пържени картофи, салата.

— Предпочитам аспирин.

Вейл се засмя.

— А с какво ще го глътнеш?

— С уиски, естествено.

Келнерът беше с огромни ръце, ушите му приличаха на сдъвкани, а едното му око беше изкуствено. Усмивката му разкриваше липсата поне на три зъба.

— Хей, Марти, как си? — зарадва се той и постави в центъра на масата стара бутилка от бренди с втъкната в нея свещ. После извади кибрит и запали свещта. — Така се създава атмосфера — добави той.

— Валяк, това е мис Венъбъл. Ако се отнасяте добре с нея, може да ви стане редовен клиент.

— Така ли? — почуди се Валяка. — Е, това ще украси обстановката.

— О, благодаря ви — възкликна Венъбъл с почти искрена усмивка. — Така или иначе мястото има нужда от освежаване.

— Навремето Валяка беше шампион на Канада в свръхтежка категория — обясни й Вейл.

— Колко интересно! — отвърна тя.

— Да бе, можех и световен да стана, ама един скапаняк ми изби окото. Копелето направо стъпи върху него и го размаза, представяте ли си?

— Каква завладяваща история — възхити се Венъбъл. — Мислил ли сте да издадете спомените си?

Валяка се замисли, почеса се по тила, после каза:

— Ъъ, не си спомням кой знае какво. — След което сви рамене и продължи: — Е, както и да е. Какво ще пиете, мис… как беше, Вени, Вини…?

— Венъбъл — отвърна тя с възможно най-сладката си усмивка. — Един „Блек Джек“.

— Хубаво — ухили се той. — Обичам момичетата, които знаят какво искат.

После изтри длани в престилката на кръста си и излезе.

— Следващия път аз черня — каза тя. — Ще те заведа в „Чайната на леля Клара“. Всички келнерки са на около деветдесет и говорят с английски акцент.

— На сандвичи и лимонада?

— Именно.

— Добре, разкажи ми сега за Едит Стодард.

— Не мога. Ти си врагът.

— За Бога, пак ли?!

— Ще я представлявам в съда, Марти.

— Какво?! Исках просто да й дадеш някой умен съвет, преди съдията да й осигури… — Той се поколеба.

— Да й осигури истински адвокат, това ли искаше да кажеш?

— Не, не. Имах предвид някой от сегашните хиени. Вече не си в тази игра.

— Сам си си виновен. Ти ме прати при нея.

— Просто за да я поуспокоиш.

— Аха. Е, не се получи.

— По дяволите, какво стана?

— Или трябваше да се хвана със случая, или да я оставя на Еклинг — отвърна Венъбъл.

Валяка влезе с питиетата и ги сложи на масата. Малко от едното уиски се разля и той облиза пръстите си.

Венъбъл се наведе през масата и тихо каза:

— Във всичко това има нещо неестествено.

— Защо?

— Тя е твърдо решена да не се стига до съд. Би предпочела да я осъдят до живот, вместо да се стигне до процес.

— Защо?

— Ти ми кажи.

— Знам само това, което ми каза Шок Джонсън. Тя нищо ли не ти разказа?

— Дори да го бе направила, нямаше да ти кажа. Но така или иначе тя не пожела да разговаряме тази вечер. Казах на Еклинг да я остави до сутринта. Освен това смятам да вдигна малко шум около цирка, който той направи днес. Можете да бъдете сигурен в това, господин окръжен прокурор.

— Хей, час след като си излязла от баровската си фирма, вече говориш като старата Джейн.

— Имам намерение да хвърля доста сили в това — каза тя.

— Кажи го на Шана Парвър. Делото е нейно.

— Какво става, да не се страхуваш от мен?

— И за двете ви е важно да натрупате опит.

— Колко добра е тя?

— Великолепен правист. Малко агресивна. Ще си паснете.

— Е, благодаря.

Валяка отново се доближи до масата.

— Ще поръчвате ли друго или цяла вечер ще се наливате?

— Как предпочиташ стека си? — попита Вейл.

— Средно изпечен.

— По-добре алангле — обърна се той към келнера. — Не искам да се борим с него един час.

— Имате ли печени картофи? — попита тя.

— Разбира се, как иначе!

— Искам сос върху салатата си.

— Сос ли? — Валяка вдигна вежди и погледна Вейл.

— От онзи, италианския. За мен същото.

— Както кажеш — отвърна келнерът и изчезна.