Спектакълът на злото

Сбирката беше изненадващо разнообразна. Романи от Достоевски и издания на Данте бяха подредени до трудовете на Русо, Хобс и Дарвин. Подвързани с кожа тежки томове деляха една и съща лавица с книги на Хамет и Чандлър.

Сен-Клер нетърпеливо издърпа една книга и провери гръбчето й. Раменете му се отпуснаха. Странният метод за индексиране, който бе използвал Рашмън, бе заменен от десетичната система на Дюи. Той се огледа сред стотиците книги в стаята и осъзна, че няма никакъв начин да разбере кой от томовете е „С13“. Постоя безпомощно още няколко минути, докато мислите му се концентрираха върху евентуалната зависимост между системата на Дюи и стария индекс на Рашмън. След малко излезе и се насочи обратно към фоайето.

— Мис Причърд, забелязвам, че каталожните номера в колекцията на Рашмън са променени.

— О, да, трябваше да използваме десетичната система на Дюи. Всички книги трябва да са подредени по един принцип, нали разбирате. Представете си каква бъркотия би настанала иначе! Но ви уверявам, че промяната на индексите е направена без ни най-малко да повредим книгите.

— Не, не ме разбирате. Библиотеката случайно пази ли каталог със старите индекси на книгите на епископ Рашмън?

— О, вие сте пурист, нали, мистър Сен-Клер? Е, трябва да проверя. Момент.

— Тя издърпа едно широко дървено чекмедже и пръстите й пробягаха по картотеката. Извади един от картоните, погледна го и му го подаде с усмивка. Отгоре пишеше „Хъкълбери Фин“. В ъгълчето бе отбелязано: „Индекс на Рашмън: .103“.

— Бог да ви благослови — зарадва се Сен-Клер. — Сега всичко, което трябва да направя, е да прегледам всички тези картони, да намеря С13, да обърна на страница 489 и да разбера за какво всъщност става въпрос.

Помня ви — каза Едит Стодард. — Занимавахте се с делото Робертсън. Беше през 1990, ако не се лъжа.

Вече се беше поуспокоила. Бяха й взели отпечатъци и я бяха претърсили. Сега бе настанена в неголемия предварителен арест, мебелиран само с дървена маса и сгъваемо легло. Щеше да прекара тук нощта, а на сутринта съдът щеше да определи по-нататъшната мярка. За миг Венъбъл си припомни как бе влязла в тази стая точно преди десет години. Почти нищо не се беше променило. Същите сиви стени, същият зарешетен прозорец в ъгъла.

— Точно така — отвърна Джейн Венъбъл.

— Бяхте много приятен човек, но доста жестока като адвокат — каза Стодард.

— За това ми плащат — искам да кажа, да съм жесток адвокат, а не много приятен човек. Но все пак благодаря.

— Нямам нужда от адвокат, мис Венъбъл — спокойно каза затворничката.

— Напротив, имате. Точно сега имате голяма нужда от такъв.

— Виновна съм, мис Венъбъл…

— Моля ви, наричайте ме Джейн.

— Джейн. Просто искам да призная вината си и всичко това да приключи.

— Има още нещо.

— Не мисля.

— Чуйте ме внимателно, моля ви. Трябва… Мога ли да ви наричам Едит? Добре. Трябва да разберете, че дори да сте го убили…

— Аз наистина го убих!

— Окей. Но въпреки това трябва да дадете на адвоката си шанса да ви осигури нормална присъда. Дори да не се стигне до съд, нека съдията, когото назначат по случая, да ви спести колкото се може повече време.

— Не искам процес, вече ви казах — отвърна тя, опитвайки се да запази спокойствие.

— Не става дума за процес, а за договореност. Вашият адвокат и прокуратурата ще се споразумеят.

— Мистър Вейл?

— Да, или един от неговите прокурори.

— Тези, както ги нарекохте, договорености, ще бъдат ли направени публично достояние?

— Не.

— Не знам. Аз просто… просто искам всичко това да свърши. Животът ми така или иначе е разбит…

— Едит, кой ще се грижи за съпруга ви? Какво ще стане с дъщеря ви?

— Така или иначе няма да ме има доста години. Каква е разликата?

— Вижте, ако успеем да постигнем присъда за непредумишлено убийство или редуцираме вината ви, съдът ще ви даде, да кажем, десет години. Ще излезете след четири или пет. Това ще изпълни семейството ви с надежда. Ще знаят, че скоро пак ще сте сред тях.

Стодард стана и отиде до прозореца. Впери поглед в светлините на града навън, пое дълбоко дъх и се обърна към Венъбъл.

— Вие бихте ли го направили?

— Какво?

— Да ми помогнете.

— Ще ви заведа до съда утре. После…

— Не, имам предвид да сте мой защитник.

— Имам…

— Става въпрос просто за споразумение с мистър Вейл, нали? Не би трябвало да ви отнеме кой знае колко време.

— Въпросът не е във времето, ами… Не съм правила това от години. Страхувам се, че вече не ме бива в тези неща. Има доста по-добри адвокати.

— Тогава ме оставете да кажа на полицията това, което искат, и всичко просто да приключи.

Венъбъл въздъхна, после погледна дребничката жена.

— Ще бъдете ли откровена с мен? — попита тя. — Ще ми кажете ли всичко, което искам да знам, за да постигна най-доброто за вас?

— Зависи.

— От какво?

— От това, което искате да знаете.