Спектакълът на злото

— Виж — започна Венъбъл, — още не съм видяла дори рапорта на полицията. Всичко, което знам за случая, съм го прочела във вестниците. А ти не ми разказа подробностите, както обеща.

— Беше си тръгнала рано.

— Предположих, че ще се прибереш изморен.

— Бях изморен още когато излязох — ухили се той, после пак стана сериозен. — От това, което ми разказа Джонсън, тя е в голяма беда. Купила си е 38 калибров патлак преди три седмици, после се е упражнявала в някакво стрелбище. Сигурно е, че не може да пледира за самозащита. Онзи е бил гол като пушка, когато го е застреляла. Бумнала го е два пъти, веднъж тук… — той посочи гърдите си, — … после тук… — посочи челото си. — Вторият изстрел не е бил необходим. Делъни вече е бил в ада, когато е стреляла в главата му. И така, вече знаеш всичко, което и аз.

— Защо би предпочела доживотен затвор вместо процес? — каза сякаш на себе си Венъбъл.

— Може би не вярва на адвоката си.

— Хитро.

— Не знам — каза Вейл. — Ти ще ми кажеш.

Венъбъл сви рамене.

— По-добре смърт, отколкото безчестие.

— Делъни си го беше осигурил доста преди тя да го застреля.

— Нямах предвид него.

Вейл се замисли, после каза:

— Съпругът й? Мислиш ли, че е имала нещо с Делъни?… Неее, не ми се вярва. Той беше любител на телата, не на мозъците. Тя е симпатична женица, но в никакъв случай не може да мине за красавица.

— Може да не е подбирал. Познавам такива мъже.

Той пак се замисли и поклати глава.

— Не мисля. Освен това, дори да е така, какво? Вариантът с отритнатата любовница няма да мине.

— Минавал е.

— Не и при мен.

— Какво ще кажеш за Парвър?

— Много й се иска да го спечели. А и е доста умна.

— Доста ще се поизпотиш, ако не искаш Стодард да прекара остатъка от живота си в затвора.

— Преди два часа пееше друга песен.

— Казах, че ще бъда справедлив към нея, а не, че ще я оставя да се измъкне.

— Признанието няма стойност. Била е под влиянието на стрес…

— Ей, да не смяташ да правиш шумен процес, Джейни?

— Ще защитавам обвиняемата, нали така?

14.

Мъжът се наведе над работната маса, концентриран над свързването на една съвсем тънка жичка към чип, по-малък от нокътя на показалеца му. Беше доста як, мускулите му изпъкваха под ръкавите на тениската.

— Хей, Реймънд, идваш ли на обяд? — викна му Тери.

— Имам работа — отвърна Реймънд, без да откъсва очи от жичката.

— Да ти донеса ли нещо?

— Да. Пакет чипс и една кола.

— Готово.

Реймънд чу как вратата се тресна. Довърши работата си и запои жичката към чипа. После се отпусна назад. Погледна през стъклото, което отделяше стаята от останалата част на офиса, и видя как секретарките събират нещата си, приготвяйки се за обяд. Винаги подчинени на навиците си. Можеше да сверява часовника си по тях. Гледа ги, докато не излязоха от офиса, после се насочи към неголямата работилница, затрупана с развалени видеа и компютри, и измъкна един видеоплеър. Занесе го до масата, демонтира капака и извади отвътре миникомпютър и черна кутийка с големината на кибрит. Свърза я с компютърчето посредством парче телефонен кабел и го включи. Написа „MODEM“ и след миг менюто се появи на екрана. Премести курсора до „RECEIVE“ и натисна ENTER. Момент по-късно в ъгъла на дисплея засвятка „ON LINE“. Той се огледа из празния офис. След четири-пет минути на екрана се появи „INCOMING CALL“.

ТАМ ЛИ СИ, ЛИСИЦА?

ТУК СЪМ, ХИДРА. ГОТОВ ЛИ СИ?

ВИНАГИ, ЛИСИЦА.

ВИДЯ ЛИ ОБЕКТА?

ДА, ЛИСИЦА. ПРЕДИ ТРИ ДНИ.

А УКАЗАНИЯТА?

ЗНАМ ГИ НАИЗУСТ.

ЧУДЕСНО. ЗАМИНАВАШ ДОВЕЧЕРА.

О, БЛАГОДАРЯ ТИ, ЛИСИЦА. ЧАКАХ ДОСТА ДЪЛГО.

МОМЕНТЪТ Е МНОГО ПОДХОДЯЩ.

БЛАГОДАРЯ, БЛАГОДАРЯ. ПЛАНЪТ Е ВЕЛИКОЛЕПЕН.

БЪДИ ВНИМАТЕЛЕН.

ВИНАГИ.

СЛЕД ДВА ДНИ. ПО СЪЩОТО ВРЕМЕ.

ДВА ДНИ.

15.

На Лекс почваше да му писва. Беше последният му курс за деня и трябваше да измине трийсет и петте мили до Хилтаун, за да занесе някакъв миризлив пакет. Трийсет и пет шибани мили, а за вечерта имаше уговорка с две жени. Звънни на едната, избери другата. Той се засмя и удари волана на микробуса. Можеше да оправи и двете наведнъж, защо не? По дяволите, каква нощ се очертаваше!

Но всяко нещо по реда си. Трийсет и пет мили към Хилтаун. Движеше се със скромна скорост. Не можеше да си позволи да му вземат книжката. Работата му беше доста добра, освен когато му натрисаха най-гадните курсове. Като този. Общо седемдесет мили. Десет минути за предаването на пакета. Два часа, не повече. Щеше да е обратно в града към осем. После щеше да обмисли възможностите.

„Тони? Или Джеси? Ха де! Брюнетка или червенокоса?“

Мислите така го унесоха, че за малко щеше да пропусне отбивката. Зави и подкара микробуса по черния път.

„Дявол да го вземе, кой би живял тук?“

Фаровете осветиха знак за ограничаване на скоростта.

„Да не би да влизам в град? По дяволите, тук едва ли живеят повече от хиляда души. Ако се съберат, не могат да запълнят театъра в Сент Луис.“

Той извади пакета и прочете адреса.

Келвин Спайър, РФД 2.

Обърна го обратно. Имаше още инструкции на гърба. Намали и прочете надписа на глас:

„Завий покрай градската библиотека. Миля и половина до червена пощенска кутия след супермаркета на Елмо.“

Явно нямаше да е толкова трудно.