Спектакълът на злото

За първата среща с Вейл Флеърти бе облякъл черна риза, сако, купено за шест долара от Дивижън Стрийт и маратонки. Не очакваше кой знае какво.

— Наблюдавахме ви в съда — каза Вейл. — През последната година и половина носехте стария Сид Бърнстейн на гърба си.

— Имах нужда от работа.

— Дипломата ви е доста впечатляваща, мистър Флеърти. Вероятно нямаше да имате проблем да работите в която и да е от добрите адвокатски фирми в града. Защо избрахте именно Сид?

— Предположих, че мога да науча повече от него, отколкото от някой друг.

— Подготвял сте повечето от делата му — каза Вейл, разлиствайки някакъв бележник.

— Следили ли сте ме? — раздразнено попита Флеърти.

— Това притеснява ли ви?

Той сви рамене.

— Идвате от Рочестър, щата Ню Йорк, нали?

Флеърти се поколеба, после каза:

— Предполагам.

— Предполагате? Не знаете ли откъде сте? — засмя се Вейл.

— Не искам да си спомням за това.

— Защо? Постигнали сте доста за сираче, при това — без дом. Откога сте сам? Кога загубихте родителите си?

Флеърти внезапно се изправи със стиснати юмруци и почервеняло лице. Реакцията му изненада Вейл.

— Няма да стане — каза Флеърти и се запъти към вратата.

— Какъв е проблемът ти, синко? Имаш качествата на голям адвокат, но в главата ти явно е голяма бъркотия.

— Няма да се получи — каза той.

— Какво няма да се получи? Седни, дай да си поговорим. Ако не искаш да споменаваме Рочестър, няма.

Флеърти седна.

— Мога ли да запаля?

Вейл включи вентилатора и също извади цигара.

— Рано или късно ще разберете.

— Какво ще разбера, синко?

— Майка ми почина, когато бях на дванайсет.

— Разбирам.

Той погледна Вейл и тъга покри младото му лице.

— Всъщност… всъщност тя не почина. Всъщност това, което стана… Виждате ли… — И той го каза силно, сякаш отпушваше затворена от години бутилка: — Всъщност баща ми я уби. Преби я до смърт с голи ръце. Сега е в Синг Синг и чака изпълнението на смъртната си присъда. Чака го вече двайсет и две години. Навремето си мислех, че ще стана адвокат и после, после ще го измъкна оттам и после…

— И после какво? — тихо попита Вейл.

— И после ще го пребия така, както той преби мама. Ще го бия, докато… — Младият мъж млъкна и нервно дръпна от цигарата си.

— Кога го видя за последен път? — попита Вейл.

— Преди да дойда тук. Преди четири години. Ходех всеки месец. След като си тръгнах, дори не съм му писал.

— Дермът?

— Да?

— Баща ти почина преди две години. Сърдечен удар.

— Вие сте знаели всичко това?

— Спомняш ли си Наоми Чанс? Дамата, която дойде при теб, когато Сид умря? Наоми знае всичко, Дермът. Виж, ти си доста добър млад адвокат. Случаят с баща ти… забрави го. Така или иначе, вината не е била твоя. Както и да е. Въпросът е, че тук хората са много близки един с друг. Това, което пресата нарича Дивата банда. Помагат си взаимно и се подкрепят. Ще очакват същото и от теб. Искам да кажа, че напрежението е голямо. Може би, ако влезеш в това малко общество, ще забравиш проблема си. Искаш ли работа?

Стенър беше доста скептичен към новото момче, което винаги беше намусено и затворено, обличаше се само в черно, като някакъв погребален агент, и, според майора, не беше нищо повече от улична измет. Делото Шаулдърс промени всичко това и за пръв път изправи Вейл пред сериозна опасност.

Джейк Шаулдърс, чието досие не му позволяваше да държи магазини за спиртни напитки, оръжейни магазини, ресторанти и барове, беше доста предпазлив, но от офиса на окръжния прокурор винаги го държаха под око. Занимаваше се с изнудване, а мишената му бе градската управа. Персоналът, шефовете на отдели, съветниците — всеки, който имаше да крие нещо, в крайна сметка попадаше в списъка на Шаулдърс. Успяваше да върти ресторантьорски бизнес, получаваше лицензи за продажба на алкохол под фалшиви имена и правеше всичко, което му бе забранено. Очевидно зад него имаше някой — някой, който седеше доста високо в градската управа и му осигуряваше гръб пред полицията и данъчните.

Вейл и екипът му знаеха какво си е наумил Шаулдърс, но нямаха представа кой е невидимият му благодетел. Без тази информация всичко щеше да бъде просто поредният арест. Ако обаче свържеха Шаулдърс с градската управа, щяха да направят голям удар. Вейл се нуждаеше от свързващия елемент — доказателство или свидетел, който да му помогне да разбие корумпираната банда, ръководеща града от години.

Тази възможност се разкри, когато хванаха Боби Болинджър. Беше арестуван за предумишлено убийство, а в досието му висяха три стари присъди. Изправен пред доживотен затвор, Болинджър, който беше само на 33, реши да развърже езика си в замяна на имунитет и еднопосочен билет към друг град. Обади се на Стенър, който го измъкна от затвора и го заключи в малък хотел на Ери Стрийт. Но Болинджър взе да става досаден.

— Нещо се дърпа — каза Стенър на Вейл една сутрин.

— Какъв му е проблемът?

— Сигурността.

— Осигурихме му я. — Той обаче е от тези, дето бързо огладняват.

— Какво иска още?

— Свидетелска защита дори извън щата. Работа, която да му носи поне сто бона годишно. Ново име и изчистване на досието. Нова кола. Казва, че лесно биха проследили корветата му.