Спектакълът на злото

След десет минути беше на черния път от другата страна на Хилтаун. Супермаркетът на Елмо бе останал вдясно, вляво се виждаше грозновата сграда със светеща реклама на „Бъдуайзър“ върху покрива. Тъкмо я отмина и фаровете осветиха червената пощенска кутия.

Фасулска работа! — викна той зарадван.

Зави и след миг видя къщата. Не беше голяма, дворът пред нея явно бе внимателно поддържан. През пердетата се процеждаше слаба светлина. Той спря пред верандата и бибипна два пъти, после слезе и отвори страничната врата на микробуса. Пакетът не беше голям и вероятно тежеше не повече от килограм. Той отново провери името, взе тефтера и се запъти към входната врата.

„Сигурно не са ме чули“ — помисли си, докато изкачваше стъпалата на верандата. Тогава видя бележката. Беше закачена на вратата.

„За доставчика: Налага се да изтичам до магазина. Вратата е отворена. Моля, оставете пакета на масата в стаята. Благодаря.“

Той бутна вратата и пред очите му се откри дълго тъмно антре. От открехнатата врата на всекидневната се процеждаше слаба светлина.

„Мамка му, просто да го оставя? За какъв, по дяволите, ме мислят?!“

— Има ли някой? — Никакъв отговор. — Мистър Спайър?

Взе пакета и тръгна по коридора. Видя ключ за лампа и го натисна, но в антрето нямаше крушка.

Чудесно. Пълна тъмнина.

— Има ли някой? Аз съм доставчикът — викна той, щом стигна до вратата на стаята.

Погледна вътре, остави кутията и прокара ръце по стената, за да намери ключа за лампата. Усети как зад гърба му се раздвижва някаква фигура, как вдига ръка. Лекс се обърна, после ударът в гърба почти го събори.

Той извика, препъна се и докато ръката му трескаво търсеше бравата, отново усети острието в гърба си. Падна на колене, ръцете му напипаха облегалката на някакъв стол и той го сграбчи.

— За Бога! — извика той. — Аз съм… доставчикът… Моля ви!

Ножът пак го удари. И пак. И пак. Почувства как животът го напуска. Тялото му се разтресе. Стаята се завъртя над главата му. Усети в устата си вкус на сол. Пот се стичаше по лицето му.

После нечии устни се доближиха до ухото му и прошепнаха:

— Били… Питър…

— За Бога…

Последното, което почувства, бе острието, което преряза гърлото му. Кръвта бликна. Убиецът продължи да разсича трупа в тъмнината на стаята.

Когато свърши работата си, екзекуторът потопи пръст в бликащата кръв и като повдигна косата на тила на жертвата, написа: „R41.102“.

16.

Червеникавите лъчи на утринното слънце се процеждаха през кепенците. Издължени сенки покриваха дървения под. Вейл лежеше по гръб и гледаше тавана, в който се отразяваха пурпурните отблясъци на зората. После погледна Джейн, която спеше, поставила глава на рамото му, покри голите й рамене със завивките и се изхлузи от леглото. Почна да събира дрехите си от различни кътчета на стаята и тихичко подсвирна, спомняйки си как ги бе съблякъл предишната вечер.

Тюдор Менър беше една от ансамбъла големи къщи, построени в средата на двайсетте по примера на резиденциите на английския кралски род Тюдор. Обградени от типичната за Роджърс Парк съвременна урбанистична архитектура, постройките изглеждаха доста странно и някак не на място. Всяка — а в това, което бе известно като Имение Тюдор, бяха разположени четири къщи — имаше старинен островръх покрив, извити капчуци, орнаментирани каменни саксии край входа и високи двукрили прозорци, допълнени с дървени кепенци.

Венъбъл беше аранжирала апартамента си с много вкус и настроение. Стените бяха боядисани в меки пастелни тонове, мебелите бяха от светъл дъб. Прозорците в голямата всекидневна гледаха към Индиън Баунти Парк, който започваше на около четиридесет метра от къщата. Широкият вестибюл бе изпълнен със саксии с цветя, над които се извисяваха два фикуса. Бегонии и нарциси украсяваха подножието на витата стълба, която водеше към спалнята. Имаше още стая за гости, трапезария и кухня, чийто вид подсказваше, че в къщата се разпорежда опитна домакиня.

Вейл намери кафе и филтри за кафеварката, след което я включи и се насочи към банята. След половин час, вече облечен с измачкания си от миналата вечер костюм, сипа две чаши кафе и отнесе едната в спалнята горе.

Постави я на нощното шкафче, заобиколи леглото и целуна Джейн по бузата. Тя се размърда и протегна ръка, напипа празните чаршафи и отвори едното си око.

— След три часа трябва да си в съда — каза той. — Прайър няма да е особено щастлива, ако закъснееш. А ако побързаш, можем да закусваме заедно при Пеперудата.

Тя се претърколи по гръб и измърмори сънено:

— Следващите три часа съм заета.

— Да не криете нещо от мен, госпожо адвокат?

Тя бавно смъкна завивката до пъпа си, вдигна ръцете си към тавана, след което леко ги сгъна.

— Никакви тайни.

— Ще изстинеш.

— Винаги се будя така — каза тя. — Става ми студено и не се унасям отново. Пък и не бих стъпила при Пеперудата толкова скоро. Там съм на твоя територия. Сигурно ще ме линчуват.

— Мислех, че сме оставили това зад гърба си.

— Не и преди края на делото Стодард.

— Проблемът е на Шана. Нямам нищо общо.

— Ще си проличи още когато разбера каква е гаранцията.