Спектакълът на злото

Венъбъл: Ще бъда по-точна, мистър Стемплър. Запознат ли сте със следния цитат от романа на Натаниел Хоторн «Аления знак»: «Никой човек не може за дълго да пази едно лице за себе си и да показва друго пред тълпата, без накрая да се озадачи кое от двете е истинското.» Познато ли ви е това, мистър Стемплър?

Стемплър: Ъъ…

Венъбъл: Познато ли ви е? В32.156… Не звънва ли някаква камбанка в главата ви?

Стемплър: Не знам…

Венъбъл: Мистър Стемплър, запомнихте този цитат и го написахте върху тила на епископ Рашмън, след като го убихте, така ли е?

Вейл: Възразявам.“

Внезапно обвиняемият Стемплър бе скочил с вик и се бе хвърлил към Венъбъл.

„Стемплър: Ти, лъжлива кучко! Опитваш се да ме убиеш!…“

В залата бе настъпило пълно объркване. Пазачите бяха успели да задържат и умирят Стемплър.

Съдия Шоут: „Ред! Искам ред в тази зала. Съдът се оттегля. Искам да видя представителите на двете страни в кабинета си. Веднага!“

Значи именно символът на тила на епископ Рашмън беше предизвикал последвалите събития. Делото очевидно бе решено в кабинета на съдията Шоут. При завръщането си в залата той бе обявил договореността между прокуратурата и Вейл. Аарон Стемплър бе пратен в Щатската психиатрична болница в Дейзиленд, „докато квалифицираните експерти решат, че е достатъчно здрав, за да се върне в обществото“.

Какво споразумение бе постигнато в онзи кабинет и защо? Тази мисъл не оставяше Сен-Клер, докато отново преглеждаше бележките си. Подреди ги старателно и внимателно огледа всяка от тях, преди да ги постави в папката, която носеше. Внезапно спря, втренчен в един пасаж. Гърлото му пресъхна.

„Боже мой — помисли си той, — как съм могъл да пропусна това!

И къде, по дяволите, е Аарон Стемплър сега?“

13.

Джейн Венъбъл гледаше през прозорците на офиса си, разположен в една кула от стъкло и стомана срещу сградата на съда, и си мислеше за Мартин Вейл. Доста време бе минало от последния път, когато бе изпитвала подобна страст. Доста време бе минало и от момента, в който се бе чувствала толкова сигурна с някого. През целия ден спомените от предишната нощ я завладяваха и блокираха останалите й действия. Сега, вперила поглед към сградата на съда, тя се питаше дали денят е бил същият и за Вейл.

Боже мой, държеше се като ученичка!

Имаше някои документи за дооправяне и реши да свърши това сама, вместо да ги оставя на секретарката си. После можеше да се обади на Вейл. Защо не? Спомените я върнаха към един следобед преди десет години, когато той внезапно се бе появил в бившия й кабинет. Припомни си как внезапно бе разбрала, че докато разговарят, пулсът й се ускорява, а мислите й са насочени към него самия, вместо към това, което й казва. Десет години по-късно тя все още помнеше първия миг, в който бе осъзнала, че нескопосано облеченият адвокат, неин смъртен враг в съдебната зала, я привлича.

Сега леко я бе изненадал. Косата му бе по-късо подстригана, а и гардеробът му бе претърпял положителна промяна. Но остротата, прикрита под привидно спокойното му изражение, все още си я имаше. Дори като прокурор, той беше хазартаджия — толкова различен от всички юристи, които тя познаваше и които бяха по-заинтересувани от разположението на офисите си и новите си автомобили, отколкото от каквото и да е друго.

„По дяволите, започнахме нещо, и проклета да бъда, ако го оставя да ми се изплъзне.“

После се засмя.

„Да се изплъзне! Още дори не е почнало. Какво става е теб, Джейн?“

— О, я си гледай работата, — каза тя сама на себе си.

Натъпка документите в куфарчето си и се отправи към вратата.

На четвъртия етаж на сградата на криминалния съд Абъл Стенър изскочи от кабинета си и се втурна към бюрото на Наоми.

— За Бога, Абъл, какво става? — попита тя.

— Зает ли е? — попита той, игнорирайки въпроса й.

— Говори по телефона с…

— Нямам време — прекъсна я Стенър и нахлу в офиса, плътно следван от нея. Вейл седеше в креслото си с гръб към вратата и издухваше цигарен дим към вентилатора. Когато Стенър влезе, той завъртя креслото си, погледна своя главен следовател и разбра, че работата е сериозна.

— Ще ти звънна пак — каза той и остави слушалката.

— Имаме решение на случая Делъни — обяви Стенър.

— Толкова бързо? — възкликна Наоми. — Кой?

— Личната му секретарка. Петдесет и три годишна. Съпругът й е инвалид, дъщеря й учи.

— Мили Боже. Как са успели да я хванат толкова бързо? — попита Наоми.

— Явно със случая се е занимавал Шок — отговори Вейл.

— Прав си. Обади ми се от колата си. Тъкмо почнали да й четат правата и тя си признала. Повторила го два пъти. „Аз го убих.“ Водят я насам.

Вейл тихичко подсвирна през зъби.

— Защо го е направила? — попита Наоми.

— Това беше всичко, което разбрах. Може би е по-добре да слезем долу.

Когато минаха покрай стаята на Шана Парвър, тя беше забола поглед в някаква дебела папка. Почукването на Вейл по стъклото я стресна.

— Хайде — каза той.

— Къде?

— Долу.