Спектакълът на злото

Още от самото начало на процеса Вейл започна да представя доказателства, които имаха за цел да удостоверят, че по времето на престъплението Стемплър не е бил сам в стаята на архиепископа. Поддържаше тезата, че на неговия клиент му е причерняло и не е разбрал кой е загадъчният гост. Това беше трудно за доказване, но и не по-лесно за оборване. Уилям Даниелсън, медицинският следовател, разказа своя версия за убийството, насочван от въпросите на Венъбъл.

Венъбъл: Мистър Даниелсън, на базата на веществените доказателства, открити на местопрестъплението, как мислите, че е извършено убийството?

Даниелсън: Стемплър е влязъл през кухнята, събул е обувките си, измъкнал е един двайсетсантиметров нож от чекмеджето, като при това е оставил там власинки от ръкавиците си, минал е по коридора към спалнята и е нападнал епископа. Епископ Рашмън се е борил за живота си, както доказват раните по ръцете му. Бил е съсичан, рязан, пробождан и удрян с ножа общо седемдесет и седем пъти. След атаката в тялото му са останали по-малко от седемстотин грама кръв, което е една шеста от нормалното.

Първата голяма битка се разигра при опита на Вейл да изключи снимките от местопрестъплението от доказателствения материал, възразявайки срещу тяхното внушение. Възражението му не бе прието. За съжаление, тези снимки бяха изгубени преди години и копията им, прикачени с другите документи в края на преписката, бяха с толкова лошо качество, че не вършеха никаква работа на Сен-Клер. На свидетелската скамейка Даниелсън бе разказал с подробности всички отвратителни аспекти на деянието, използвайки комбинация от снимки, предмети, кръвни проби, отпечатъци, броя на порезните рани и тяхното разположение, разликата между пробождане и съсичане, и така нататък, и така нататък. Венъбъл обрисуваше картина, изпълнена с неподправен ужас.

„Венъбъл: И така, мистър Даниелсън, вие заключихте, че смъртта може да се дължи на няколко различни причини?

Даниелсън: Да. Телесна травма, аероемболизъм, спазми, някои от прободните рани, екссангвинация, тоест загуба на кръв. Всичко това би могло да предизвика смърт.

Венъбъл: Можете ли да определите първостепенната причина?

Даниелсън: Мисля, че е била раната в гърлото.

Венъбъл: Защо?

Даниелсън: Защото е причинила аероемболизъм, което е внезапен излаз на въздуха от белите дробове. Този тип рани винаги са фатални, всъщност смъртта най-често е мигновена. А тази рана беше дълбока. Изтичането на кръвта също беше фактор.

Венъбъл: Загубата на кръв?

Даниелсън: Да.“

Докато четеше описанието, Сен-Клер внезапно си спомни доклада на съдебния лекар за трупа на Линда Балфур: „… Жертвата е била пробождана, разсичана и удряна 56 пъти… Раната в гърлото й е причинила аероемболизъм… Раните са нанесени от човек, който е имал основни хирургически познания…“ Убеждението му се засили, когато прочете по-нататъшните показания на специалиста.

„Даниелсън: Ножът е влязъл тук, точно под дясното ухо и е преминал дотук, под лявото, като е разкъсал всички вени и артерии и е прекъснал гръбнака.“

После Вейл атакува твърдението на Даниелсън, че раната в гърлото е тази, която е предизвикала смъртта. И още веднъж напомни вероятността някой друг да е бил в стаята заедно със Стемплър.

„Вейл: И така, ако е възможно две от фаталните рани в гърдите да бъдат нанесени от един човек, а останалите — от друг, това не би ли означавало, че е възможно единият да е нанесъл смъртоносния удар, а другият да е пробождал и рязал трупа след смъртта?

Даниелсън: Предполагам… Да, така е.“

Сен-Клер често спираше по средата на четенето и си записваше основните моменти. Сега отбеляза: „Имало ли е друг човек в стаята? Да попитам Вейл? Стенър?“ И защо, щом Стемплър очевидно беше виновен, Вейл насочваше разпитите в тази посока?

„Вейл: Аарон, запознат ли си с термина пориомания или «състояние на пориомания»?

Стемплър: Да, сър.

Вейл: Какво означава това?

Стемплър: Да забравяш неща за известно време.

Вейл: Имаш ли собствен израз за това?

Стемплър: Да, сър. Наричам го «да ти се губи време».

Вейл: А някога губило ли ти се е време?

Стемплър: Да, сър.

Вейл: Често ли ти се случваше?

Стемплър: Да, сър.

Вейл: Кога?

Стемплър: Ами, не съм съвсем сигурен. Първо не разбираш, че се е случило. После разбираш, че ти се губи време.

Вейл: Как разбираш?

Стемплър: Ами, в един момент си седя тук, а в следващия — колкото да щракна с пръсти — вече съм там или се разхождам навън. Веднъж бях в киното с едно момиче и след миг вече ходехме на улицата. Не знам как е свършил филмът, просто бях навън.

Вейл: Разказа ли някому за това?

Стемплър: Не, сър.

Вейл: Защо?

Стемплър: Не мислех, че ще ми повярват. Реших, че ще ми се присмиват или дори ще почнат да ме отбягват.“

Именно въпросът за пориоманията на Стемплър беше вдъхновил най-интересния разпит на процеса. Вейл разпитваше Стенър, който по това време ръководеше разследването по случая от страна на градската полиция.

„Вейл: Запознат ли сте с медицинския термин «пориомания»?

Стенър: Да.

Вейл: Но в интерес на истината не вярвате на тази теория, нали, лейтенант Стенър?

Стенър: Нямам определено мнение.