Спектакълът на злото

— Вижте, имах достъп до доста факти и информация, която беше строго конфиденциална. Мистър Делъни никога не е споменавал специално мисис Делъни.

— Но това местенце е влизало в графа „строго конфиденциално“, нали?

— Да.

— А били ли сте някога в този апартамент, без да сте специално поканена?

— Разбира се, че не!

— Никога не сте отивали там, например за да търсите някакви документи или каквито и да е книжа, без мистър Делъни да ви очаква?

— Не. Не разбирам какво точно целите.

— Ще ни извините ли за миг, моля — каза Ървинг и дръпна Джонсън извън стаята. Наведе се към него и прошепна:

— Съвсем близо сме, капитане. Мисля, че трябва да й прочетем правата.

— Не още — прошепна в отговор Джонсън. — Тя ще поиска адвокат и няма да успеем да измъкнем кой знае какво. По-добре да се опитаме да разберем колкото се може повече преди това.

— Да, прав си, но се изнервям, защото отидохме доста далече, без да сме й ги прочели. Всеки момент ще включа в играта онзи револвер и работата става сериозна.

— Аз ще реша кога да й прочетем правата — остро каза Джонсън.

— Просто не искам да прецакаме всичко, това е.

— Ще ти кажа кога, Сай.

— Разбрано.

Когато се върнаха в стаята, Едит Стодард бе вперила поглед в отсрещната стена.

— Мисис Стодард — започна Джонсън, — говорехме за вашия достъп до апартамента. Ходили ли сте там през нощта?

— Понякога — отвърна тя безстрастно. — Ако той поискаше.

— Значи, така да се каже, това е било нещо като второ работно място за вас?

Тя кимна. Погледът й все още беше насочен към стената встрани от главите им.

— И беше съвсем естествено да прекарвате доста време там?

— Предполагам, че може да се каже и така.

— Да не губим време — обади се Ървинг. — Мисис Стодард, притежавате ли огнестрелно оръжие?

Тя рязко обърна поглед към него, сякаш въпросът я бе извадил от вцепенението й.

— Огнестрелно оръжие?

— Да, огнестрелно оръжие. — Той разгърна сакото си и й показа окачения под мишницата кобур. — Огнестрелно оръжие.

— Аз…

— Мисис Стодард — намеси се Джонсън, — знаем, че на 22 януари тази година сте закупили от „Сарджънт Йорк“ 38 калибров револвер. Къде е той сега?

— О, да, револверът.

— Какво стана с него? — попита Ървинг.

— Откраднаха го.

— Откраднаха? — Ървинг обърна поглед към Джонсън и повдигна вежди.

— От чантичката ми.

— Носели сте го в чантичката си?

— Напоследък ставаха доста престъпления, нали знаете, грабежи и така нататък, тъй че аз…

— Знаете ли как да използвате подобно оръжие, мисис Стодард? — попита Джонсън.

— Мислех… мислех, че това би могло да ги изплаши.

— Кого?

— Хората, които биха се опитали да ме ограбят.

— Значи не знаехте нищо за това оръжие и просто искахте да го използвате за заплаха, така ли? — попита Ървинг.

— Да. Да ги изплаша.

— Но не сте били запозната как да действате с него, това ли са вашите думи?

— Да. Или не. Тоест, искам да кажа, че не разбирам много от оръжия.

Джонсън за момент сведе поглед към сключените си на бюрото ръце, после я погледна право в очите и каза:

— Мисис Стодард, трябва да прекъсна процедурата и да ви посъветвам, че можете да запазите мълчание. Ако кажете още нещо, то може да бъде — и ще бъде — използвано срещу вас в съда. Имате право на адвокат, а ако нямате такъв или…

— Аз го убих — прекъсна го тя, без да промени тона и изражението на лицето си.

Признанието втрещи двете ченгета.

— Не ви разбрах? — реагира след няколко секунди Джонсън.

— Аз го убих — повтори тя безстрастно.

— Господи! — промълви Ървинг.

— Мисис Стодард — тихо каза Джонсън, — разбирате, че в този момент имате право на адвокат, нали?

Тя ги погледна и отчаяно каза:

— Вече нищо не разбирам, нищичко.

12.

Историята на престъпленията в щата образуваше гигантска планина от документи, събрани в огромен архив близо до сградата на съда. Редичка след редичка и купчина след купчина от съдебни преписки, решения и документи, подвързани с кафяви твърди корици, изпълваха огромния склад. Много повече бяха изгубени, унищожени или неописани. Едно просто разместване на номерата в индекса можеше да изпрати някое старо дело в пълно забвение. Още по-трудно беше с веществените доказателства. Можеха да са върнати на собствениците им, унищожени или отдавна загубени и пътят им доста трудно можеше да се проследи.

Сен-Клер се подписа в книгата и бързо откри регистрационния номер на съдебната преписка: „Дело 83–45976432, щатът срещу Аарон Стемплър. Предумишлено убийство. Мартин Вейл за защитата. Джейн Венъбъл за обвинението.“ Посочиха му къде да търси и му отне петнайсет минути, преди да намери картончето, на което с маркер бе написано „Стемплър, А. 83–45976432“. Отнесе кутията с документите до масичката в центъра на помещението и концентрира мислите си върху най-известното дело на Вейл.

Нещо бе провокирало феноменалната памет на Сен-Клер, но той все още не бе сигурен какво точно е то. Беше сигурен обаче, че ще намери отговора именно в тази кутия. Както беше сигурен, че това нещо можеше да няма никаква връзка с труповете от бунището.