Спектакълът на злото

Бескът: Не, не съм.

Вейл: От това, което ви е известно, докторе, възможно ли е факторите на околната среда в Криксайд да способстват за развитието на шизофрения?

Венъбъл: Възразявам, Ваша светлост. Това са само слухове. Защитата се отвлича от основната тема.

Вейл: Ваша светлост, имаме си работа с убийство, за което ние твърдим, че е резултат от специфично умствено разстройство. Просто търся някаква основа за по-нататъшно развитие.

Венъбъл: Курс по психиатрия ли ни очаква?

Вейл: Това възражение ли е?

Венъбъл: Ако нямате нищо против.

Съдия Шоут: Извинете, но вие двамата ще поискате ли почивка, за да продължите личния си разговор, или имате да кажете нещо на съда?“

И така, още от самото начало процесът се завъртя на бързи обороти. Както Сен-Клер научи от показанията на няколко свидетели, Стемплър беше физически малтретиран и религиозно неориентиран 20-годишен младеж от Апалачите, с много висок коефициент на интелигентност и неграмотни родители. Беше отраснал в Кентъки, в малко селище в планините, насилван отрано да работи във въглищните мини, където алтернативите били бавен край след замърсяване на белите дробове или бърза смърт — от отровните газове или експлозия. Това, от което най-много се страхувал, била Дупката — дълбока минна галерия, която, по неговите думи, „беше най-ужасният ми кошмар. Нямах представа, че една дупка може да бъде толкова дълбока. На дъното галерията беше висока само четири стъпки. Налагаше се да работим коленичили. Тъмнината поглъщаше светлините от фенерчетата ни.“

Насилен на деветия си рожден ден да започне работа в Дупката, на осемнайсет той най-сетне успял да избяга от Криксайд с помощта на мис Ребека, градската учителка, която задоволявала жаждата му за знания още от първия учебен ден. В Чикаго го спасил архиепископ Ричард Рашмън, основател на приют за избягали деца, наречен Дома на спасението. Тук Стемплър намерил своя нов дом, докато двамата с приятелката му не решили да избягат. Идеята не се оказала толкова добра. Момичето го напуснало и се върнало при домашните си в Охайо. Стемплър попаднал в мрачно свърталище на бездомни, което наричали Пещерите.

„Вейл: Аарон, обвинявал ли си епископ Рашмън за това, че ти се е наложило да живееш на толкова ужасно място?

Стемплър: Той никога не говореше за тези неща — за напускането ми, имам предвид. Изборът беше мой.

Вейл: Аарон, някога имал ли си сериозно спречкване с архиепископа?

Стемплър: Не, сър, никога не съм имал каквото и да е спречкване с него. Разговаряхме доста, главно за нещата, които бях прочел в книгите, за разни идеи и други подобни. Но винаги сме били приятели.

Вейл: Значи епископът не те е гонил от Дома на спасението и след като ти напусна, останахте приятели?

Стемплър: Да, сър.“

Сен-Клер прочете свидетелските показания, свързани със самото убийство. Имаше две версии за случилото се — тази на Аарон, в която липсваха подробности, и тази на медицинския следовател Уилям Даниелсън, която бе изпълнена с ужасяващи детайли.

„Вейл: Сега бих искал да поговорим за вечерта, когато бе убит архиепископ Рашмън. Имаше насрочена среща на момчетата от олтара, нали така?

Стемплър: Да, сър.

Вейл: Появи ли се някое от момчетата от олтара?

Стемплър: Не.

Вейл: А някой друг?

Стемплър: Не, сър.

Вейл: Епископът разстроен ли беше?

Стемплър: Не. Каза, че така или иначе бил изморен и че сме щели да се срещнем друг път.

Вейл: Какво направи ти, когато си тръгна?

Стемплър: Реших да отида до библиотеката на епископа и да си взема книга за четене. Когато попаднах там, чух някакъв шум откъм спалнята на епископа — сякаш някакви хора викаха. Затова се качих, за да разбера дали всичко е наред. Събух обувките си и ги сложих в джобовете на якето си. Не исках някой да си помисли, че се промъквам да подслушвам. Епископът беше в банята и тогава разбрах, че това, което съм чул, е неговото пеене. Тогава… тогава се почувствах така, сякаш там имаше някой друг… и после ми се губи време.

Вейл: Причерня ти?

Стемплър: Да, сър.

Вейл: Но всъщност не си видял никой друг?

Стемплър: Не, сър.

Вейл: А видя ли епископа?

Стемплър: Не, сър. Но го чувах. Той пееше в банята.

Вейл: Значи ти просто почувства, че има още някой в стаята?

Стемплър: Да, сър.

Вейл: После какво се случи?

Стемплър: Следващото, което си спомням, е, че бях навън, на долното стъпало на дървената стълба, която води към кухнята, видях полицейската кола и… наоколо блестяха светлини, после погледнах надолу… и, ъъ, навсякъде имаше кръв… по ръцете ми… и ножът… и после просто побягнах… не знам защо, просто побягнах към църквата и отпред се показа още една полицейска кола, и аз се сврях в изповедалнята.

Вейл: Причерня ли ти?

Стемплър: Да, сър.

Вейл: Аарон, имаше ли някаква причина да убиеш епископ Рашмън?

Стемплър: Не, сър.

Вейл: Планирал ли си неговото убийство?

Стемплър: Не, сър.

Вейл: Доколкото ти е известно, убил ли си епископ Рашмън?

Стемплър: Не, сър.“