Спектакълът на злото

— За Бога, Ървинг, става въпрос за петдесетгодишна жена, а не за Чарлс Мансън.

Ървинг сви рамене.

— За мен е все тая.

— И какво? Сигурно е само, че притежава 38 калибров револвер и е ходила на уроци по стрелба. Знаеш ли колко жени в този град отговарят на това описание? Доста изплашени дами има наоколо.

— Има защо. Но не всички от тях притежават ключ за апартамента на Делъни и не всички са били изритани, за да отстъпят мястото си на някоя малка красавица. Доста съвпадения, капитане.

— Ще поговорим с нея, Сай.

— Ще й прочетем ли правата?

— По дяволите, Сай, засега просто ще поговорим с нея!

— Добре, добре. Просто не искам онзи проклет Вейл да ни го изкара през носа по-късно.

— Не се притеснявай, аз ще се оправям с него.

Първото, което Джонсън забеляза, когато Едит Стодард седна срещу тях, беше, че умората на лицето й се е примесила с израз на примирение. Очите й сякаш бяха празни. Това беше лицето на жена, към която животът се бе отнесъл зле; жена, която бе отдала живота си на съпруга си инвалид и дъщеря си; жена, на която внезапно бяха показали вратата — след години, отдадени на една престижна работа, абсолютно необходима за добруването на семейството й. Това, което Шок Джонсън видя върху лицето на Едит Стодард, беше унижение, тревога, може би дори чувството, че е била измамена. Само не и гняв. Яростта й, ако някога бе съществувала, вече бе удовлетворена — ако не от самата нея, то от някого другиго.

Това, което видя Ървинг на същото лице, беше вина.

Той нервно почукваше с химикалката си върху бюрото и чакаше да свършат с увода, за да се нахвърли върху жертвата. Джонсън бавно се пресегна и, без да го погледне, постави ръката си върху химикалката. Мисис Стодард седеше вдървено от другата страна на бюрото, със скръстени в скута си ръце.

Джонсън повтори обясненията, които бе дал и на другите интервюирани по-рано същия ден.

— Разбирате — каза той, — че на даден етап от този разговор можем, нали разбирате, да спрем и да ви прочетем правата, но не казвам, че това трябва да се случи. Не че имаме намерение да го направим, просто казваме това на всеки, с когото разговаряме. Окей?

Тя кимна.

— Моля, кажете ни името си.

— Едит Стодард.

— Възраст?

— Ще навърша петдесет и три през май.

— Омъжена ли сте?

— Да.

— Къде работи съпругът ви?

— Не работи. Получава малка пенсия.

— Защо не работи? — попита Джонсън.

— Парализиран е от врата надолу.

— Съжалявам — каза Джонсън.

— Чарли обичаше непрекъснато да поправя нещо по къщата. Веднъж наместваше някакви керемиди на покрива, падна и счупи гръбнака си на две места.

— Кога се случи това?

— През 1982.

— И оттогава е прикован на легло?

Тя кимна.

— И имате дъщеря?

— Анжелика. На двайсет и една е, учи в колеж. Специалността й е физика.

— Мисис Стодард, откога работите за Делъни? Имам предвид — за фирмата.

— Седемнайсет години.

— А откога сте секретарка на Делъни?

— От девет.

— Доволна ли бяхте от работата си?

Въпросът сякаш я обърка.

Да — каза тя след миг. Беше много добра възможност. Мистър Делъни беше… много грижовен и много ни помогна, когато се случи нещастието вкъщи.

— Казахте „беше“, мисис Стодард — обади се Ървинг. — Казахте го, защото Делъни вече е, ъъ, покойник, така ли?

— Аз… да.

— Искахте да кажете нещо ли?

— Не, нищо.

— Вярно ли е, че тъкмо сте се готвели да напуснете, мисис Стодард? Днес е трябвало да бъде последният ви работен ден.

За момент тя се поколеба.

— Да.

— Тоест, когато казвате „беше“, всъщност имате предвид, че вече не работите тук, така ли е?

— Не виждам защо… искам да кажа…

— Мисля, че детектив Ървинг се интересува от факта, че напускате фирмата — меко каза Джонсън.

— Да, така е.

— А условията при напускането удовлетвориха ли ви?

Тя не отговори. Пръстите в скута й се сплетоха, устните й потрепериха. Ървинг видя неувереността й и реши да се хвърли в атака.

— Мисис Стодард, вярно ли е, че имате ключ за апартамента на Делъни в Астър?

— Да.

— Често ходехте там, така ли е?

— Беше част от работата ми. Мистър Делъни не обичаше да работи тук. Трудно успяваше да се концентрира.

— Значи сте запозната с обстановката там — имам предвид в апартамента?

— Да, разбира се.

— И бихте могли, казано най-общо, да влизате и излизате когато пожелаете, така ли?

— Отивах там само когато ми наредяха.

— Аха. Въпросът е, че сте имали свободен достъп дотам, нали?

— Е, предполагам, че може да се каже и така.

— А колко други хора също имаха ключ?

— Не знам. Не ми е работа да знам.

— Значи всъщност казвате, че доколкото знаете, никой друг няма подобен свободен достъп до този апартамент? Доколкото ви е известно, разбира се.

— Доколкото ми е известно.

— А знаете ли дали мисис Делъни нямаше такъв ключ?

— Не бих могла да знам… Искам да кажа, предполагам, че… ъъ…

— Не е ли вярно, мисис Стодард, че знаете, че тя не само е нямала ключ, но дори въобще не е подозирала за съществуването на това място?

— Това наистина не ми влиза в работата.

— Аха. Е, тогава не е ли вярно, че ви е било наредено да не споменавате за този апартамент? Че това е било, така да се каже, тайното убежище на Делъни?