Спектакълът на злото

После отново седна в креслото си, изпъна се назад и вдигна крака върху бюрото. Стенър почти можеше да чуе как мозъкът му цъка.

— Шана — каза най-сетне Вейл, — издай заповед за арестуване на Джеймс Уейн Дарби. Предумишлено убийство. Наоми, уреди ми обяд с Рейни колкото се може по-скоро. Флеърти, провери дали звукът от тази касета не може да бъде малко по-чист.

— Това ми е познато — обади се Стенър и се усмихна.

11.

Сградата беше шестетажна, разпростираща се над огромно пространство близо до Ашленд, в квартал, който местните наричаха Задния двор. На излъсканата месингова табелка до входа се четеше: „Делъни Ентърпрайзис Инкорпорейтид, основана през 1961“.

Личната секретарка на Делъни, Едит Стодард, носеше черна рокля, бе гримирана с вкус, а прическата й сякаш бе от трийсетте. Беше приятна жена, макар и с хладно, леко изморено изражение.

— Уредих ви да използвате трите вицепрезидентски офиса — каза тя. — Получихте ли списъка с работещите тук?

— Да, госпожо, благодаря ви — отвърна Шок Джонсън.

— Побързахме да съберем борда на директорите — продължи тя. — Ще са тук след час-два.

— Вие участвате ли в борда? — попита Джонсън.

— Аз съм секретарка — отвърна тя.

Три екипа детективи бяха заети с фирмата. Четиридесет и двете секретарки, шефове по продажбата и началник-отдели бяха разделени в три списъка. Всеки от екипите разполагаше с лист от четиринайсет души. Джонсън и днешният му партньор, едно раздразнително ченге на име Сай Ървинг, взеха средния офис. Ървинг беше превъзходен детектив, но от старата школа. Както вече бе казал на Джонсън: „Хвани ги, вържи ги и ги изпържи — това е моят девиз“.

Двамата трябваше да изтърпят половин дузина мъже и жени, никой от които не можеше да каже лоша дума за мистър Делъни и, разбира се, никой не знаеше нищо. Джонсън тъкмо се отпусна в дълбокото кресло и вдигна крака върху бюрото, когато в офиса влезе Миранда Стюърт. Беше красива жена, облечена в стегнат червен костюм и черна копринена блуза. Косата й бе вързана с бяла панделка. Джонсън се изправи. Ървинг я погледна подозрително.

— Мис Миранда Стюърт? — попита Джонсън.

— Да.

— Седнете, моля. Аз съм капитан Джонсън от чикагската полиция, а това е Саймън Ървинг от отдела по убийствата.

Тя се усмихна и седна. Небрежно кръстоса крака и дръпна полата си надолу.

— Бих искал да подчертая, че това е обикновен разговор — каза Джонсън. — Няма да бъде записван, макар че ще си водим бележки. Както и да е, ако по време на разговора стигнем до момент, в който се налага да ви прочетем правата и да повикаме адвоката ви, ще ви го съобщим. Това е стандартна процедура в ситуация като тази и казваме на всеки същите неща. Не бих искал да се тревожите.

Тя кимна.

— Как е пълното ви име?

— Миранда Дъф Стюърт.

— Къде живеете?

— 3212 Уобаш. Апартамент 3-А.

— Омъжена ли сте?

— Не. Разведена съм от 1990-а.

— Откога живеете на този адрес?

— От 1990. Три години.

— А откога работите в „Делъни Ентърпрайзис“?

— От осемнайсет месеца.

— С какво се занимавахте, преди да постъпите тук?

— Бях секретарка на Дон Уебър, вицепрезидент в „Тръмбъл и Слоун“.

— Рекламната агенция?

— Да, в Ривърфронт.

— А каква е работата ви в „Делъни Ентърпрайзис“?

— Подготвях се за лична секретарка на мистър Делъни. Едит Стодард, която в момента изпълнява длъжността, се готвеше да напусне.

— Значи още не сте започнали на този пост?

— Е, вече се срещах с мистър Делъни. Обясни ми какво очаква от мен, какви са ми отговорностите.

— Работихте ли с госпожа — нали е госпожа? — Стодард?

— Да, женена е и има дъщеря, която учи в колеж.

— Какво работи съпругът й?

— Доколкото знам, той е инвалид.

— През подготвителния период работихте ли с нея?

— Не. Мистър Делъни каза, че иска да започна непокварена. — Тя се усмихна. — Каза, че не би искал да възприема някои от нейните лоши навици. Мисля си, че просто се опитваше да се пошегува. Имам предвид, че всеки знае колко полезна е Едит.

— Знаете ли откога е на тази работа?

— Не съм сигурна. Сякаш е тук от самото начало. Може би петнайсет години.

— Значи още не сте били започнали работа с Делъни? — обади се за пръв път Ървинг.

— Не, поне не официално.

— Това, което търсим тук, мис Стюърт, е признак на неразбиране между Делъни и неговите подчинени или бизнес партньори. Разбирате ли ме?

— Е, нищо не знам за неговите бизнес партньори, за тези неща трябва да попитате Едит. Разбира се, той се стремеше да се отнася добре с хората от офиса… — Изречението увисна във въздуха.

— Но? — подкани я Ървинг.

— Е, не мисля, че Едит беше кой знае колко щастлива от промяната.

— Искате да кажете, че е била разстроена?

— Все пак, ъъ, тя напускаше компанията.

— Тоест?

— Той каза — имам предвид мистър Делъни — че тя сама напуска, но аз останах с впечатлението, че става въпрос за „или-или“.

— Или-или?

— Или напускаш, или… знаете как е…

— Значи мисис Стодард не беше особено щастлива?

— С такова впечатление останах.

— С Делъни обсъждахте ли този въпрос? — попита Джонсън.

— Не, беше… просто слух из офиса, знаете какво говорят хората. Виждате ли, още не беше обявено официално, че аз получавам работата.