Спектакълът на злото

— А и беше мъртъв — допълни Вейл. — Касетите, с които разполагахме, не го показваха в кадър, а се чуваше само гласът му. Беше твърде рисковано за който и да е от двама ни с Венъбъл да ги представим в съда. Можеше да бъде оценено от заседателите като ход на отчаяние и съответната страна лесно можеше да загуби. Освен това аз нямах нужда от тях. Бяхме базирали случая си на факта, че Стемплър страда от много странно личностно разстройство…

— Раздвояване на личността? — попита Флеърти.

— Горе-долу. Другото му „аз“ беше психопат, който наричаше себе си Рой. Стемплър беше сладко, почти наивно момче от провинцията. Рой беше откачен убиец. Когато нещо разстроеше Стемплър, се появяваше Рой. Появяваше се и свършваше мръсната работа. Стемплър изпадаше в състояние на пориомания и не помнеше нищо.

— Значи този Рой е бил другият човек в стаята, когато епископът е бил убит? — попита Сен-Клер.

Вейл кимна.

— Венъбъл разпитваше Аарон и раздразни Рой. Той излетя от свидетелската скамейка като побъркан и се опита да я очисти направо в съдебната зала.

— Ти нагласи всичко това, Мартин — обади се Стенър.

— Тя ли ти го каза?

— Аз го казвам.

— И защо мислиш така?

— Знаел си го от всичките си разговори с Аарон.

— Знаел е какво? — полюбопитства Шана.

— Че ако обвинението се завърти около всички онези цитати, спусъкът ще бъде натиснат. Ти пръв подхвана темата за тях, после отстъпи. Венъбъл се хвана на въдицата и започна да натиска в тази посока, защото си мислеше, че те е страх от разплитане на случая.

— Но ти не се хвана, а?

Стенър поклати глава.

— Доста си поизпотил Абъл на свидетелската скамейка. Пориоманията и прочее — ухили се Сен-Клер.

— Не си спомням подробностите — рязко каза Стенър. — Минаха десет години.

— Ами момчетата от олтара? — попита Харви.

— Бяха петима. Линда и един от тях избягаха. Двама други бяха убити. Нямаше свидетели, които да разпознаят гласа на епископа на касетите, затова решихме да не ги пипаме.

— Убити? — обади се Флеърти.

— От Стемплър-Рой — отвърна Стенър. — И това ни бе известно. Венъбъл обаче беше сигурна, че го е хванала натясно, и не искаше да рискува да го обвини в три убийства, след като дори само едно щеше да свърши работа.

— Има още нещо — каза Харви Сен-Клер. — Открих го в библиотеката на епископа. Книгите му са събрани в Нюбъри. Не беше кой знае колко трудно да открия необходимата книга и страница 489 с маркирания в нея цитат.

— Отскоро ли е? — попита Стенър. — Имам предвид дали е маркиран скоро?

— Предполагам, че Окимото ще ни каже. Като че ли е престояла така известно време.

— Какво беше посланието? — попита Вейл.

— От „Венецианския търговец“ — отвърна Сен-Клер.

„В съда коя защита покварена не е прикрила със слова елейни спектакъла на злото?“

Минута-две в стаята цареше пълна тишина. Вейл се концентрира върху посланието. „Коя защита покварена не е прикрила със слова елейни спектакъла на злото…“

Струваше му се очевидно, че цитатът е адресиран към него.

Беше ли защитавал Стемплър покварено? Продажно? Беше ли прикрил проблясъка на злото? Или просто си въобразяваше?

След процеса сам бе стигнал до убеждението, че може би отличната му тактика бе успяла да прикрие истината — това, което великият бард наричаше „спектакъла на злото“. Мисълта не го оставяше с месеци и го принуди да преоцени дейността си като адвокат. В миналото често бе размишлявал над моралните категории — добро и зло, истина и измама — и винаги бе подлагал фактите на разумно съмнение. Но никога досега не си беше задавал въпроса, който така неочаквано му бе поднесъл Шекспир. Било ли е словото му покварено и продажно, но подправено с изящество и власт на убедителност?

Връщайки се назад, Вейл осъзна, че Стемплър сам бе провокирал този въпрос преди десет години, когато го отвеждаха в Дейзиленд и когато беше казал нещо, което не оставяше на мира Вейл дълги месеци. В крайна сметка той бе стигнал до убеждението, че отговорността му като служител на правосъдието е била да осигури на клиента си възможно най-добрата защита. И бе направил точно това. Така че накрая беше отхвърлил всички други идеи като абстракции.

Но не съвсем, призна си Вейл, тъй като именно те бяха в основата на решението му да стане прокурор.

И сега, със смразяващото чувство за deja vu, той осъзна какво всъщност става. Защото пазеше в себе си онова късче от мозайката, онзи момент във времето, който не бе споделял с никого и който вероятно никога нямаше да сподели.

Мислите му бяха прекъснати от звъна на телефона. Наоми излезе от кабинета и отиде да се обади от своето бюро. Върна се след миг.

— За теб е, Харви. Бъди Харис.

— Какво иска пък той, по дяволите? — измърмори Сен-Клер, насочвайки се към телефона на бюрото на Наоми.

— Този Шекспиров цитат е с доста прикрито послание — отбеляза Стенър, когато Сен-Клер излезе.

— Да — съгласи се Вейл. — В случая с Рашмън посланията винаги бяха адресирани към епископа. Питам се за кого става въпрос сега.

Сен-Клер се върна в кабинета с мрачно изражение.

— Имаме още един.

— Какво?! — възкликна Вейл.

— Къде? — попита Стенър.