Споделена любов

Джон зяпна от изненада, взирайки се в познатото лице и рижата коса. Блейлок. Наистина беше Блейлок, само че подобрен вариант.

Свел очи към пода, той неловко се запъти към дъното на стаята, като тътрузеше крака, сякаш все още не можеше да контролира напълно крайниците си. Когато седна, той пъхна колене под чина и се прегърби в опит да изглежда по-дребен.

Сякаш това изобщо беше възможно! Беше направо огромен.

Мили Боже! Блейлок беше преминал през преобразяването.

Зейдист влезе в класната стая, затвори вратата и хвърли поглед към него. Бързо кимване и Зи се залови с урока.

-Днес ще започнем с химическите оръжия. Става въпрос за вещества като сълзотворния газ, иприта... - Зи направи пауза, после изруга, осъзнал, че никой не му обръща внимание, защото всички зяпат Блейлок. - О, по дяволите. Блейлок, искаш ли да им разкажеш как беше? Явно няма да успеем да свършим никаква работа, докато не го направиш.

Блейлок почервеня като домат и като обви ръце около тялото си, поклати глава.

-0'кей, ученици, погледнете ме - каза Зи и всички се подчиниха. - Щом толкова искате да знаете какво е усещането, аз ще ви разкажа.

Джон се заслуша внимателно. Зи говореше по принцип, без да разкрива нищо за самия себе си, но информацията определено беше полезна. И колкото повече говореше той, толкова повече тялото на Джон започваше да вибрира.

„Точно така“, каза той на костите и кръвта си.Водете си записки и нека го направим възможно най-скоро.

Чувстваше се готов най-сетне да стане мъж.

Ван слезе от минивана, тихичко затвори вратата откъм мястото до шофьора и се спотаи в сенките. Онова, което наблюдаваше от около стотина метра, му напомняше за мястото, където бе израснал - порутена къща с ламаринен покрив и гниеща кола в задния двор. Единствената разлика беше, че това място се намираше насред нищото, докато неговият дом бе малко по-близо до града. Но и двете бяха само на крачка от бедността.

Докато оглеждаше терена, Ван чу странен звук да прорязва нощта. Ритмични удари, сякаш... сякаш някой сечеше дърва. Не... по-скоро сякаш някой блъскаше по нещо. Навярно по задната врата на порутената къща.

-Това е целта ти за тази вечер - каза господин X., излизайки от минивана заедно с още двама лесъри. -Дневната смяна вече цяла седмица държи това място под око. Никакви признаци на живот преди падането на нощта. На прозорците има железни решетки. Пердетата са винаги спуснати. Целта е да ги заловиш, но ти е разрешено да ги убиеш, ако смяташ, че ще ти се из...

Внезапно господин X. спря и се намръщи. После се огледа наоколо.

Ван последва примера му, но не забеляза нищо необичайно.

Докато един кадилак „Ескалейд“ не се зададе по улицата. Със затъмнените си стъкла и лъскавите хромирани джанти, автомобилът изглеждаше така, сякаш струваше повече от къщата. Какво, по дяволите, търсеше из тези забутани квартали?

-Извадете оръжията - изсъска господин X. - Веднага.

Ван извади новия си четирийсеткалибров „Смит&Уесън“, наслаждавайки се на тежестта му в дланта си. Докато се подготвяше за предстоящата битка, почувства, че изгаря от нетърпение да се изправи срещу истински противник.

В този миг господин X. прикова суров поглед в него.

-Ти стой настрани. Не искам да се биеш. Само гледай.Шибано копеле - помисли си Ван и прокара ръка през тъмната си коса, - мръсно, долно копеле.

-Разбрахме ли се? - изражението на господин X. беше ледено. - Няма да се намесваш.

Ван можа само да кимне едва забележимо, преди да извърне очи, за да не изругае на глас. Насочил поглед към лъскавата кола, той я видя да отива до края на задънената уличка и да спира.

Явно беше някакъв патрул. Но не ченгета. Или поне не хора.

Двигателят на кадилака изгасна и отвътре излязоха двама мъже. Единият имаше горе-долу нормални размери, поне според стандартите на американския футбол. Другият беше огромен.

Мили Боже... един от братята. Нямаше как да не е. Хавиер се оказа прав. Вампирът беше по-голям от всичко, което Ван беше виждал досега, а той се беше изправял на ринга срещу някои наистина масивни противници.

Изведнъж братът изчезна. Просто се изпари във въздуха. Преди Ван да успее да попита какво, по дяволите, става, другият мъж обърна глава и погледна право в господин X. Въпреки че лесърите стояха в сенките.

-О, Господи! - ахна Хавиер. - Той е жив. И господарят... Водачът на лесърите се олюля и тръгна напред. На светло.

Право към средата на пътя.

Какво, по дяволите, си мислеше?

Тръпки пробягаха по тялото на Бъч, когато белокосият лесър излезе от сенките. Нямаше никакво съмнение, именно той го беше обработвал. Въпреки че нямаше съзнателен спомен за мъченията, тялото му явно знаеше кой е виновникът. Жестокостите, които бе изтърпял от ръката на копелето, завинаги се бяха запечатали в плътта му.

Бъч изгаряше от нетърпение да се залови с водача на лесърите.

Само че, преди да успее да направи каквото и да било, ситуацията взе непредвидено гаден обрат.

Иззад къщата се разнесе рев на мотор, последван от пронизителния вой на резачка. В същия миг от гората се показа още един лесъри се прицели в Бъч.