Споделена любов

Докато Ван го вдигаше и му помагаше да стигне до минивана, главата на господин X. се люшкаше като парцалена кукла, но той все пак успя да види как русият воин унищожи лесъра и коленичи до човека.

Шибани герои.

Господин X. притвори клепачи. И се благодари на Бог, в когото не вярваше, че Ван Дийн бе още съвсем нов и не знаеше, че лесърите нямат навика да се грижат за ранените си. Обикновено, когато някой от тях пострадаше в битка, той си оставаше, където беше паднал, за да бъде изпратен от братята обратно при Омега или пък постепенно да се разложи.

Господин X. усети, че го натикват в минивана, после чу запалването на двигателя и те потеглиха. Той се опъна по гръб и опипа гърдите си, преценявайки пораженията. Щеше да се оправи. Щеше да отнеме време, но тялото му не беше толкова сериозно засегнато, че да не се възстанови.

Ван направи рязък десен завои и тялото на господин X. се блъсна във вратата. От устните му се откъсна стон и Ван хвърли поглед през рамо.

-Съжалявам.

-Забрави. Просто ни измъкни оттук.

Двигателят изрева по-силно и господин X. отново затвори очи. Мили Боже, значи човекът беше жив? Това беше проблем. Сериозен проблем. Какво беше станало? И защо господарят му не бе разбрал, че човекът е жив? Особено при положение че присъствието на Омега се излъчваше от цялото му същество?

По дяволите, кой знае как се бе случило. Единственото важно в случая беше как да постъпи господин X. Трябваше ли да съобщи на Омега, че човекът е жив? Или това щеше да доведе до поредната смяна в лидерството на Обществото и господин X. щеше да бъде обречен завинаги? Та нали се беше заклел пред господаря, че братята са убили човека. Щеше да изглежда като пълен идиот, когато се окажеше, че това не е вярно.

Значение имаше само това, че трябваше да оцелее, докато Ван Дийн станеше достатъчно силен. Така че, не... нямаше да съобщи на Омега, че неговият троянски кон е жив.

Само че човекът представляваше сериозна опасност. Заплаха, която трябваше да бъде премахната възможно най-скоро.

Бъч остана да лежи неподвижно на заснежената земя, мъчейки се да си поеме дъх, все още прекалено погълнат от разигралото се преди малко между него и лесъра.

Докато стомахът му се свиваше, той се зачуди къде ли е Рейдж. След като прекъсна връзката между него и лесъра и довърши копелето, Холивуд се запъти към гората, за да се увери, че наоколо не се навъртат още убийци.

Така че май нямаше да е зле да се изправи и да си намери оръжието, в случай че изникнат и други лесъри.

Бъч се надигна на ръце и в този миг забеляза майката и детето в другия край на моравата. Бяха се свили до един навес и отчаяно се притискаха една в друга. По дяволите... беше ги виждал и преди. В клиниката на Хавърс. Това беше същата жена и малкото й момиченце, в чиято стая беше зърнал Мариса в деня, когато го изписаха.

Да, определено бяха те. Момиченцето беше с гипсиран крак.

„Горкичките“, помисли си Бъч. Сгушени така, те изглеждаха като абсолютно всички жертви, които бе виждал като полицай. Очевидно преживяната травма оставяше еднакъв отпечатък върху всички раси - широко отворените очи на майката, пребледнялото й лице и разбитата илюзия, че с живота й всичко е наред, бяха точно това, с което се бе сблъсквал толкова пъти преди.

Бъч се изправи и бавно отиде при тях.

-Аз съм... - едва не каза „полицай“. - Аз съм приятел. Знам какви сте и ще се погрижа за вас.

Майката вдигна разширените си от тревога очи от разрошената коса на дъщеря си.

Все така тихо и без да се приближава повече, Бъч посочи кадилака.

-Защо не седнете в колата. Ще ви дам ключовете, за да не се чувствате заплашени и да се заключите, ако искате. Аз ще разменя няколко думи с партньора си? А след това отиваме при Хавърс.

И той зачака, докато тя го оглеждаше преценяващо. Прекрасно знаеше какво се върти в главата й - щеше ли той да нарани нея или детето й? Можеше ли да се довери на някого от противоположния пол. Имаше ли друг избор?

Като стискаше здраво детето си, тя се изправи и протегна ръка. Бъч се приближи и постави ключовете на колата в дланта й. Ви имаше още един комплект, така че можеха да влязат в колата, ако се наложи.

Жената се обърна светкавично и хукна към колата, понесла детето си на ръце.

Докато ги гледаше как се отдалечават, Бъч осъзна, че няма скоро да забрави лицето на момиченцето. За разлика от майка си, то беше съвършено спокойно. Сякаш отдавна бе свикнало с подобни прояви на насилие.

Бъч изруга и се затича към къщата.

-Ви, аз съм.

Гласът на Вишъс долетя от втория етаж.

-Тук няма никого. А и не можах да запиша номера на минивана, с който избягаха.

Бъч се наведе над тялото на прага. Мъжки вампир на около трийсет и четири години. От друга страна, те всички изглеждаха на толкова, докато не започнеха да остаряват.

Бъч леко побутна главата му с крак. Беше отпусната като панделка около подарък.

Тежките ботуши на Ви затрополиха надолу по стълбите.

-Още ли е мъртъв?

-Аха. Добре си го подредил... мамка му, от врата ти тече кръв. Аз ли те улучих?

Ви докосна шията си и погледна кръвта по пръстите си.