Споделена любов

-Не се намесвай, Бет! - Резкият глас на Рот изтрещя като изстрел до ухото на Джон. - Е, свърши ли вече, синко? Или пак ще ме ухапеш?

Джон продължи да се бори, въпреки че не можеше да се движи, а силата бързо го напускаше.

-Рот, моля те, пусни го...

-Това е между него и мен, лийлан. Искам да отидеш в съблекалнята и да се погрижиш за другите, замесени в тази бъркотия. Онова хлапе на пода ще трябва да отиде при Хавърс.

Чу се ругатня, последвана от захлопване на врата. Миг по-късно гласът на Рот отново се разнесе на сантиметри от ухото на Джон.

-Смяташ, че като пречукаш един от съучениците си, ще станеш мъж, така ли?

Джон напрегна всичките си сили, мъчейки се да отхвърли тежестта от себе си, без да го е грижа, че това е кралят. Единственото, което имаше значение, беше яростта, която пулсираше във вените му.

-Смяташ, че като смажеш от бой онзи идиот с голямата уста, ще влезеш в Братството? Така ли?

Джон се задърпа още по-яростно. Поне докато една тежка длан не се стовари върху тила му и не го накара да се запознае по-отблизо с тепиха.

-Не ми трябват побойници. Трябват ми войници. Искаш ли да знаеш каква е разликата между тях? Войниците мислят.

Натискът върху тила на Джон се засили, докато очите му едва не изскочиха от орбитите си.

-Войниците мислят.

В следващия миг тежестта, която го притискаше към пода, изчезна и Джон си пое дълбоко дъх; въздухът нахлу в устата му и изпълни дробовете му.

Ново вдишване. И още едно.

-Ставай.

„Майната ти“, помисли си Джон. Но въпреки това се оттласна от пода. За съжаление, глупавото му слабо тяло беше като приковано към земята. Той буквално не беше в състояние да се изправи.

-Ставай.

„Майната ти.

-Какво каза?

Джон усети как го вдигат от пода за мишниците и след миг се озова лице в лице с краля. Който беше сериозно вбесен.

Джон бе обзет от внезапен страх, осъзнал изведнъж колко здраво е загазил.

Рот оголи насреща му вампирските си зъби, които бяха едва ли не толкова дълги, колкото и краката на Джон.

-Мислиш си, че понеже си ням, не мога да те чуя, така ли? Джон повися още миг-два във въздуха, после тупна на земята. Коленете му се подвиха и той се свлече на пода.

Рот го изгледа с отвращение.

-Добре, че Тор го няма да те види.

„Не е честно - искаше да изкрещи Джон. - Не е честно!“

-Мислиш ли, че на Тор щеше да му хареса онова, което направи?

Джон се оттласна от пода и този път успя да се задържи на крака, макар и нестабилно.

-Не изричай името му - оформиха безмълвно устните му, докато свирепият му поглед срещна този на Рот.

Изневиделица остра болка прониза слепоочията му, а гласът на Рот отекна в съзнанието му, повтарящ името на Тормент отново и отново. Джон притисна ушите си с ръце и се препъна в опита си да се отдръпне.

Рот го последва, а името на Тор продължи да ехти в главата на Джон, докато не се превърна в оглушително, неумолимо скандиране. И тогава лицето на Тор изплува в съзнанието му така ясно, сякаш беше пред него. Тъмносините очи. Тъмната коса с войнишка подстрижка. Изсечените черти на лицето му.

Джон отвори уста и изкрещя. Никакъв звук не излезе от гърлото му, но той не спря, докато сълзи не изместиха крясъците. Сърцето му се късаше от болка, единственият баща, който някога бе имал, му липсваше отчаяно и той бавно се свлече на пода, закрил лицето си с ръце и превил рамене.

В мига, в който се разрида, всичко свърши - в съзнанието му се възцари тишина, видението си отиде.

Две силни ръце го вдигнаха.

Джон отново се разкрещя, този път не от гняв, а от мъка, и се вкопчи в огромните рамене на Рот. Единственото, което искаше, беше болката да спре... Искаше онова, което го раздираше отвътре, онова, което той отчаяно се мъчеше да погребе, да си отиде. След всички загуби, които бе понесъл в живота си, след толкова много трагични стечения на обстоятелствата, отвътре той беше като оголен нерв, целият насинен и покрит с белези.

-По дяволите... - Рот го залюля нежно. - Всичко е наред, синко. Всичко е наред.

МАРИСА СЛЕЗЕ ОТ МЕРЦЕДЕСА, НО МИГ ПО-КЪСНО ОТНОВО пъхна глава вътре.

-Би ли ме изчакал, Фриц? След това искам да отида до къщата, която наех.

-Разбира се, господарке.

Тя се обърна и се загледа в задния вход на клиниката, чудейки се дали Хавърс изобщо ще я пусне да влезе.

-Мариса.

Тя се обърна.

-Господи... Бъч! - възкликна тя и изтича до кадилака. - Толкова се радвам, че се обади. Добре ли си? А те?

-Аха. Тъкмо ги преглеждат.

-А ти как си?

-Нищо ми няма. Но реших да изчакам отвън, понеже... е, нали се сещаш.

Да, Хавърс определено нямаше да му се зарадва. Най-вероятно нямаше да подскочи от щастие и когато видеше нея.

Мариса хвърли още един поглед към задния вход на клиниката.

-Майката и детето... те... не могат да се приберат у дома след това, нали?

-В никакъв случай. Лесърите знаят за къщата им, така че там не е безопасно. Пък и, честно казано, мястото изобщо не струваше.

-Ами техният хелрен?

-Той... погрижихме се за него.

Господи, не би трябвало да изпитва облекчение, че някой е умрял, но то бе по-силно от нея. Поне докато не си представи Бъч на бойното поле.