Споделена любов

-Обичам те - каза тя на един дъх. - Точно заради това не искам да се биеш. Животът ми ще свърши, ако те изгубя.

Очите на Бъч се разшириха и Мариса осъзна, че не бяха говорили за любов от цяла вечност, или поне така й се струваше. Но нали това беше нейното правило номер едно. Неприятно й бе да прекарва деня далеч от него, ненавиждаше хладината, появила се между тях, и бе решена да не допусне това да продължи, поне доколкото зависеше от нея.

Бъч се приближи и улови лицето й в ръце.

-Господи, Мариса... нямаш представа какво означават думите ти за мен. Имам нужда да го знам. Да го почувствам.

Той я целуна нежно, нашепвайки й любящи думи, а когато тя потрепери, ръцете му я уловиха внимателно. Между тях все още имаше неразрешени неща, но в този миг нищо нямаше значение. Тя просто се нуждаеше от близостта помежду им.

-Трябва да вляза вътре, но ти ще ме изчакаш, нали? - попита Мариса, когато той се отдръпна лекичко. - Искам да ти покажа новата си къща.

Бъч я помилва по бузата. Очите му се натъжиха, но той отвърна:

-Ще те изчакам. Аз също бих искал да видя къде ще живееш.

-Няма да се бавя.

Тя го целуна и се отправи към входа на клиниката. Чувстваше се като натрапница и доста се изненада, когато я пуснаха да влезе без никакви въпроси. Разбира се, това далеч не означаваше, че всичко ще протече гладко и без проблеми. Докато се качваше нагоре с асансьора, тя неспокойно си играеше с косата си. Предстоящата среща с Хавърс я притесняваше. Щеше ли да има неприятна сцена?

Когато я видяха да пристъпва в чакалнята, сестрите начаса се досетиха за какво е дошла и я отведоха до една от болничните стаи. Мариса почука на вратата и настръхна.

Хавърс, който тъкмо говореше с малкото момиченце, вдигна глава и лицето му застина. Загубил нишката на онова, което казваше, той побутна очилата върху носа си и се прокашля.

-Ти дойде! - извика момиченцето, виждайки Мариса.

-Здравей - махна с ръка тя.

-Ако ме извините - измърмори Хавърс, обръщайки се към майката, - ще оправя документите за изписването ви. Но както казах, няма нужда да си тръгвате веднага.

Мариса загледа как брат й се приближава към нея и се зачуди дали изобщо ще реагира на появата й. Което той стори, макар и по доста своеобразен начин. Погледът му се плъзна по панталоните, с които бе обута, и лицето му потръпна.

-Мариса.

-Хавърс.

-Изглеждаш... добре.

На пръв поглед - съвсем любезна забележка. Само че онова, което Хавърс наистина имаше предвид, беше, че сестра му изглежда различно. И че той не одобрява вида й.

-Наистина съм добре.

-Извини ме - каза Хавърс и си тръгна, без да чака отговор.

В гърдите на Мариса се надигна гняв, но тя не изрече тежките думи, които напираха на устните й. Вместо това отиде до леглото и приседна на ръба. Улови ръката на момиченцето и се зачуди какво да каже, ала мелодичното му гласче я изпревари.

-Баща ми е мъртъв - каза детето простичко. - Мамен е уплашена. А когато си тръгнем оттук, няма къде да отидем.

Мариса затвори очи за миг и благодари на Скрайб Върджин, че разполага с решение на поне един от проблемите им. Тя погледна към майката и каза:

-Знам точно къде можете да отидете. И много скоро ще ви заведа там.

Майката понечи да поклати глава.

-Нямаме никакви пари...

-Аз мога да платя наема!

При тези думи момиченцето вдигна опърпания плюшен тигър, разхлаби шевовете на гърба му и бръкна вътре.

-Това е злато, нали? - каза то, изваждайки плочката за желания. - Значи струва пари, нали?

Мариса си пое дълбоко дъх, заповядвайки си да не плаче.

-Не, това е подарък от мен за теб. А и няма никакъв наем. Имам празна къща и тя се нуждае от хора, които да я напълнят - обясни Мариса и отново погледна към майката. - Страшно ще се радвам, ако дойдете да живеете при мен веднага щом къщата е готова.

Когато Джон най-сетне се върна в съблекалнята след своя срив, там нямаше никого. Рот се беше върнал в основната сграда, Леш беше откаран в клиниката, а останалите ученици се бяха разотишли.

Което беше добре. В оглушителната тишина той взе най-дългия душ през живота си, просто стоеше под топлата струя и оставяше водата да го облива. Тялото го болеше. Гадеше му се.

Боже! Наистина ли беше ухапал краля? Наистина ли беше пребил един от съучениците си?

Той се облегна на стената. Нито водата, която го обливаше, нито всичкият сапун, който беше използвал, можеха да отмият нечистотията от него. Чувстваше се... омърсен. Разбира се, в това нямаше нищо странно - срамът и позорът обикновено оставяха усещането, че си затънал в кал и тиня.

Проклинайки, Джон плъзна поглед по хилавите мускули на гърдите си, хлътналия корем, кокалестите бедра, надолу покрай невзрачния си член и чак до малките си стъпала. След това се загледа в плочките на пода, по които се беше разплискала кръвта на Леш, преди да се оттече в канала.

Можеше да го убие, даде си сметка Джон. Дотам беше изгубил контрол, че можеше да го убие.

-Джон?

Той рязко вдигна глава и видя Зейдист да стои на прага с напълно безизразно лице.

-Когато приключиш, ела в основната сграда. Ще бъдем в кабинета на Рот.