Споделена любов

-Още веднъж заради теб, Мариса. Само още веднъж. Милувката на умелите му пръсти я остави влажна, кожата и костите й сякаш се стопиха, когато устните му уловиха едното й зърно и го подръпнаха. Не след дълго той я накара да изгуби контрол, в тялото й лумна огън и то се изви в дъга.

Неудържимо напрежение се надигна в нея и изригна в мощен взрив. С нежно внимание той я преведе през вълните на оргазма. Тя беше като камъче, което подскачаше върху гладко езеро - всеки път, когато докоснеше повърхността на удоволствието, отново отскачаше от нея, само за да се приземи още веднъж малко по-надалеч и отново да отскочи.

През цялото време Бъч беше над нея и я гледаше с лешникови очи, които щяха да я преследват до края на дните й.

Защото тази вечер той щеше да умре. В това Мариса бе напълно сигурна.

Джон се настани в дъното на празната класна стая, заемайки обичайното си самотно място на чина в десния ъгъл. Часовете обикновено започваха в четири, ала Зейдист им беше изпратил имейл, за да ги предупреди, че този път ще започнат три часа по-късно. Което беше добре. Така Джон получи възможност по-дълго да наблюдава Рот в действие.

Когато наближи седем, останалите от класа започнаха да изпълват стаята. Блейлок пристигна последен. Все още се движеше някак тромаво, но вече разговаряше по-непринудено с другите, сякаш беше започнал да свиква със себе си. Настани се на един от предните чинове, макар да не му беше лесно да намести дългите си крака.

Внезапно Джон осъзна, че някой липсва. Къде беше Леш? Мили Боже... да не беше умрял? Не... все някой щеше да му каже.

В предната част на стаята Блейлок се разсмя на шегата на един от съучениците си и се наведе, за да остави раницата си на пода. Докато се изправяше, очите му срещнаха тези на Джон.

Който се изчерви и побърза да извърне поглед.

-Хей, Джон - повика го Блейлок. - Защо не седнеш до мен? В стаята се възцари тишина.

-Оттук се вижда по-добре - добави Блейлок и кимна към черната дъска.

Все същата напрегната тишина, в която всички затаяват дъх, очаквайки да видят какво ще последва.

Без да знае какво друго да стори, Джон грабна учебниците си, прекоси стаята и се настани на свободното място. В мига, в който седна, останалите отново се разприказваха, разнесе се шумолене на хартия и тропот на тежки учебници върху чиновете.

Часовникът над главите им изтрака - беше точно седем часът. Тъй като Зейдист още не се появяваше, учениците се разприказваха още по-гръмогласно.

Джон разсеяно описваше кръгове с химикалката си върху лист хартия. Беше му ужасно неловко и се чудеше какво, по дяволите, търси толкова напред. Дали нямаше да му погодят някакъв номер? Мамка му, трябваше да си остане...

-Благодаря ти - тихо каза Блейлок. - Задето се застъпи за мен вчера.

Леле... може би все пак не беше номер. Джон скришом побутна тетрадката си, така че Блейлок да я вижда, и написа:“ Нямах намерение да стигна толкова далеч.“

-Знам. И повече няма да се налага да го правиш. Искам да кажа, че и сам мога да се справя с него.

Джон го погледна и написа:“ Без съмнение“.

Бог знае по каква причина някой в стаята затананика мелодията, с която започваше „Стар Трек“. Още няколко гласа се присъединиха към него, друг пък заговори като Уилям Шатнър:

„Не знам... защо трябва да... говоря така, Спок...“

Насред този хаос отвън се разнесоха тежки стъпки. Господи, звучеше така, сякаш по коридора се задава цяла армия. Джон се намръщи и вдигна глава тъкмо навреме, за да види как Рот минава покрай отворената врата, следван от Бъч и Мариса. Най-отзад вървеше Вишъс.

Защо ли имаха толкова мрачен вид, зачуди се Джон.

Блейлок се прокашля.

-Е, Джон, искаш ли да излезеш с мен и Куин тази вечер? Смятаме да разпуснем у нас. Ще му ударим няколко бири. Нищо особено.

Джон рязко се обърна към него, после се опита да прикрие изненадата си. И все пак - леле! За първи път някой от тях му предлагаше да правят нещо заедно след часовете.

„Става“, написа той тъкмо когато Зейдист най-после влезе в стаята и затвори вратата след себе си.

В полицейското управление в центъра на Колдуел, Ван Дийн се усмихна на ченгето пред себе си, придавайки си нехайно изражение.

-Аз съм стар приятел на Брайън 0'Нийл. Инспекторът от отдел „Убийства“ Хосе де ла Крус го изгледа преценяващо с интелигентните си кафяви очи.

-Как казахте, че ви е името?

-Боб. Боби 0'Конър. Израснах в Бостън заедно с Брайън. Той се премести, аз - също. Наскоро се завърнах на изток и някой ми каза, че бил станал ченге в Колдуел, та реших да намина да го видя. Обадих се в управлението, но ми казаха, че никакъв Брайън 0'Нийл не работел тук. И нищо друго.

-И защо смятате, че ще получите друг отговор, като дойдете лично?

-Надявах се някой да ми каже какво е станало с него. Говорих с баща му в Бостън - каза, че отдавна не се бил чувал с него, но доколкото знаел, синът му все още работел като полицай. Вижте, нямам никакви задни мисли. Просто се нуждая от някаква информация.

Де ла Крус отпи голяма глътка от чашата с кафе пред себе си.