Споделена любов

Бъч вдигна поглед към Бет, която бе поднесла ръка към устата си и се опитваше да затвори раната на китката си.

-О... мамка му.

Беше изпил много от кръвта й, нали? Мамка му.

Бъч отпусна глава на масата. Рот щеше да го убие. В това нямаше никакво съмнение. Когато Вишъс и Мариса го пуснеха, кралят щеше да помете стаята с него.

Бъч ругаеше наум и се опитваше да прецени разстоянието до вратата, когато Бет отиде до тримата вампири.

-Рот? - повика тя краля и като сниши глас, се обърна към Мариса и Ви: - Не го пускайте още.

Бъч се завъртя на една страна и срещна погледа на Мариса, молейки се това да не са последните мигове от живота му. Нямаше търпение да бъде близо до нея, но си даваше сметка, че трябва да е много внимателен.

-Рот? - повтори Бет.

Инстинктите на Рот бяха извън контрол и Бет трябваше да му говори дълго, преди да успее да привлече вниманието му.

-Всичко свърши - каза тя и го помилва по лицето. - Всичко свърши, край.

С отчаян стон Рот докосна с устни дланта й и затвори очи в агония.

-Кажи им... кажи им да ме пуснат полека. И, Бет... ще ти се нахвърля. То е по-силно от мен. Но е по-добре, отколкото да го убия.

-Аха... много по-добре - съгласи се Бъч. Бет направи крачка назад и се приготви.

-Пуснете го.

Беше, като да освободят див тигър. Мариса отскочи встрани и побърза да се махне от пътя му, докато Рот отхвърли Вишъс от себе си с такава мощ, че той се блъсна в един шкаф.

С един добре премерен скок кралят се хвърли към Бет и впи зъби в шията й. Тя ахна и се отпусна в екстаз, а Рот се обърна и прикова унищожителен поглед в лицето на Бъч. За всички бе очевидно, че сега кралят пие не от глад, а за да маркира територията си. Много скоро въздухът в стаята натежа от мириса на обвързването му, недвусмислено предупреждение за всички наоколо. Когато сметна, че у никого не бе останала и капка съмнение кому принадлежи Бет, той я взе в обятията си и излезе.

Бъч протегна ръце към Мариса и тя отиде при него като сгряващ лъч, обещание за бъдеще, което си струва да бъде живяно, като любящо опрощение. Тя се наведе над него и го прегърна здраво, а той я целуна, мълвейки нежни безсмислици, които се лееха от устата му забързано и неконтролируемо.

Когато за миг се откъснаха един от друг, за да си поемат въздух, Бъч погледна към Ви. Застанал неловко до отворената врата, той се взираше в пода, а едрото му тяло потръпваше едва забележимо.

-Ви?

Диамантените очи на Вишъс се вдигнаха и той примига няколко пъти.

-Здрасти, мой човек.

Бъч протегна ръка към него, но той поклати глава.

-Радвам се, че се завърна, ченге.

-Майната ти, Ви... докарай си задника тук.

Ви мушна ръце в джобовете си и бавно се приближи до носилката. Мариса бе тази, която ги свърза, придръпвайки ръката на Ви напред, така че Бъч да я достигне.

-Добре ли си? - попита Бъч и я стисна.

За частица от секундата Ви също стисна неговата, после тропна с тежкия си ботуш по пода и отдръпна ръка.

-Аха.

-Благодаря ти.

-Аха.

Ви очевидно се чувстваше толкова неловко, че Бъч го съжали и смени темата:

-Е, приключихме ли? Това ли беше?

Ви поглади козята си брадичка и погледна първо към часовника, а после - към тялото на Бъч.

-Да изчакаме още десетина минути.

Бъч прекара времето, като милваше ръцете на Мариса. Раменете й. Лицето. Косата.

-Е, предполагам, че това бе всичко - промърмори Ви най-сетне.

Въпреки че в гласа на Вишъс се долавяше странно разочарование, Бъч се ухили широко.

-Е, не беше чак толкова лошо. Като се изключи онова с умирането, разбира се. То не беше...

Изведнъж Бъч се свъси и не успя да довърши.

-Какво има? - попита Мариса. -Не знам. Аз...

Нещо се случваше. Нещо се случваше вътре в него. Вишъс побърза да дойде до масата.

-Какво става, ченге?

-Аз...

Заля го вълна от болка, като че ли покров от гвоздеи се обви около тялото му и го проряза до мозъка на костите. Бъч изохка под яростната атака, зрението му ту изчезваше, ту се възвръщаше.

-Мамка му. Умирам...

Внезапно лицето на Ви изникна пред него. Копелето се усмихваше... хилеше се като някакъв огромен чешърски котарак.

-Това е преобразяването, приятелю. Сега вече се превръщаш в един от нас.

-Какво, по...

Така и не можа да довърши. Изпепеляваща агония измести всичко друго и той се затвори дълбоко в себе си, потъвайки в бездната на всепоглъщащото мъчение. То ставаше все по-силно и по-силно и много скоро Бъч вече се молеше да изгуби съзнание. Но така би било прекалено лесно.

След сто и петдесет светлинни години нечовешко страдание, пращенето най-сетне започна - първи изпукаха костите на бедрата му и той изрева. Миг по-късно същото се случи с ръцете му. После - с раменете. Гръбначния му стълб... прасците... дланите... стъпалата... Черепът му се пръскаше, челюстите го боляха. Той се претърколи... изплю два зъба...

През урагана на промяната Мариса бе неотклонно до него и му говореше. Той се вкопчи като удавник в гласа й, в образа й, в мисълта за нея и тя се превърна в единственото непоклатимо нещо в неговия свят на неописуемо мъчение.