Споделена любов

Господи, Джон си мечтаеше за съвсем същото. Блей пресуши бирата си и избърса уста.

-Разбира се, сега... сега ми се иска да го направя с някого.

Куин се подсмихна.

-Какво ще кажеш за Джасим?

-Не. Не е мой тип. Достатъчно по този въпрос. Разговорът приключи.

Джон погледна часовника и като се примъкна към ръба ма леглото, надраска нещо в бележника си и им го показа.

-0'кей - каза Блей.

-Навит ли си утре пак да се съберем? - попита Куин. Джон кимна и се изправи, но се олюля и трябваше да се подпре на леглото, за да не падне.

Куин се разсмя.

-Я се виж, мой човек. Добре си се подредил.

Джон сви рамене и се съсредоточи върху това, да се добере до вратата. Тъкмо я отваряше, когато Блей го повика:

-Ей, Джон?

Той хвърли поглед през рамо и повдигна въпросително вежди.

-Откъде можем да научим езика на знаците?

Куин кимна и си отвори нова бира.

-Аха, откъде?

Джон примига. После написа в бележника си: „Интернет. Търсете американски език на знаците.“

-Добре. Ти ще ни помогнеш, нали?

Джон кимна. Блей и Куин се обърнаха към телевизора и започнаха нова игра. Джон затвори вратата след себе си и се усмихна, когато ги чу да се смеят. Миг по-късно усмивката му бе изместена от срам.

Тор и Уелси бяха мъртви, спомни си той. Нямаше право да... да се забавлява. Един истински мъж не бива да се отклонява от целта си, от враговете си само за да бъде с приятели.

Джон пое по коридора, разперил ръце, за да пази равновесие.

Проблемът беше, че адски му харесваше да е с тях. Открай време искаше да има приятели. Не много, просто няколко добри, верни приятели.

Такива, на които можеш да повериш дори живота си. Приятели, които са ти като братя.

Мариса не можеше да разбере как Бъч издържа на онова, което се случи с тялото му. Изглеждаше й невъзможно, но очевидно всички мъжки вампири, и най-вече воините, преминаваха през съвсем същото. А тъй като Бъч беше от рода на Рот, във вените му течеше от неговата гъста кръв.

Когато всичко свърши, часове по-късно, Бъч остана да лежи на масата в ледената стая, дишайки тежко. Кожата му беше придобила восъчен оттенък и бе облян в пот, сякаш беше пробягал дванайсет маратона. Краката му висяха от носилката, раменете му бяха поне два пъти по-широки, а боксерките бяха опънати до пръсване върху яките му бедра.

Лицето му обаче й вдъхваше спокойствие - макар и съразмерно с новото му тяло, чертите му си бяха останали непроменени. А когато клепачите му се повдигнаха и Мариса видя онези лешникови очи, които познаваше така добре, в тях бе отразена само неговата душа и нищо друго.

Прекалено замаян, за да говори, Бъч потрепери и Мариса побърза да донесе едно одеяло и да го завие. Когато пухкавата материя докосна тялото му, той потръпна, сякаш дори този мек допир му причиняваше болка, но после прошепна беззвучно „Обичам те“ и потъна в сън.

Мариса внезапно се почувства по-уморена от когато и да било в живота си.

-Да хапнем нещо - каза Вишъс, който току-що бе измил и последните следи от кръвта на Бъч с един маркуч.

-Не искам да го оставям сам.

-Знам. Помолих Фриц да ни донесе храна и той я сложи пред вратата.

Мариса го последва в стаята с оборудването и като се настаниха на две от вградените в стената пейки, те се заловиха с приготвената от Фриц храна, заобиколени от тренировъчни кинжали, мечове и пистолети. Сандвичите си ги биваше, също както и ябълковият сок и овесените курабийки.

След известно време Ви запали една от ръчно свитите си цигари и се облегна назад.

-Той ще се оправи.

-Не мога да си обясня как оцеля - отвърна Мариса.

-При мен беше съвсем същото.

Мариса, която тъкмо започваше втория си сандвич с шунка, спря с ръка във въздуха.

-Наистина ли?

-Дори по-тежко. Преди преобразяването си бях по-дребен от него.

-Но иначе си е същият, нали?

-Аха, все още си е нашето момче.

След като довърши сандвича, Мариса вдигна краката си на пейката и се облегна на стената.

-Благодаря ти.

-За какво?

-Задето затвори раната ми.

Тя протегна ръка и Вишъс извърна диамантените си очи.

-Няма защо.

В последвалата тишина клепачите на Мариса започнаха да натежават и тя трябваше да тръсне глава, за да се разсъни.

-Почини си - промълви Вишъс. - Аз ще го наблюдавам и ще те повикам веднага щом се събуди. Хайде, поспи малко.

Мариса се излегна на пейката и се сви на една страна. Не очакваше да заспи, но въпреки това затвори очи.

-Вдигни глава - чу да казва Вишъс и когато се подчини, той пъхна една навита на руло кърпа под ухото й. - Така е по-добре за врата ти.

-Много си мил.

-Майтапиш ли се? Ченгето здравата ще ми срита задника, ако разбере, че съм допуснал да ти е неудобно.

За миг Мариса беше готова да се закълне, че Ви я помилва по косата, после обаче реши, че си е въобразила.

-Ами ти? - меко попита тя, когато той се настани на другата пейка.

Трябва да беше не по-малко изморен от нея.

-Не се тревожи за мен - отвърна Ви с лека усмивка. - Спи.

И колкото и да бе странно, тя наистина заспа.

* * *