Споделена любов

Ви не можеше да не се запита какво ли беше усещането.

Когато влязоха в Дупката, от гърдите на Бъч се откъсна дрезгава въздишка. Беше останал без сили и по челото му изби пот от усилието да се държи на крака.

-Искаш ли да си легнеш? - попита Ви.

-Не... душ. Искам да се изкъпя.

-Гладен ли си? - попита Мариса.

-Да... Господи, да. Искам... бекон. Бекон и...

-Шоколад - довърши Ви вместо него, докато го водеше към стаята му.

-О! Шоколад! Мамка му, човек убивам за малко шоколад - каза Бъч и се намръщи озадачено. - Само че аз не обичам шоколад.

-Вече обичаш - заяви Ви и отвори вратата на банята с ритник.

Мариса се вмъкна вътре и пусна водата.

-Нещо друго? - попита тя.

-Палачинки. И гофрети с масло и кленов сироп. Също и яйца...

Ви погледна към Мариса.

-Донеси от всичко, което намериш. В момента той би си изял и обувките.

-... и сладолед, и пълнена пуйка...

Мариса целуна Бъч по устните.

-Веднага се връщ...

Бъч я сграбчи здраво и като простена, отвърна на целувката й. От тялото му се отдели нова вълна от миризмата на обвързване и той я притисна към стената на банята. Ръцете му се плъзнаха по извивките й, бедрата му се устремиха към нейните.

„А, да-каза си Ви. -Току-що преобразен вампир.“

Още известно време на Бъч щеше да му става през половин час.

Мариса се разсмя, възхитена от своя мъж.

-После. Първо храната.

Бъч начаса се отдръпна, сякаш желанието му беше като куче, на което тя бе наредила да седне и то се бе подчинило безпрекословно. Докато Мариса се отдалечаваше, Бъч я проследи с поглед, пълен с обожание и вълчи глад.

Ви поклати глава.

-Ама че си се размекнал!

-А аз си мислех, че онова, което изпитвах преди, е любов!

-Обвързаният вампир е нещо страшно - съгласи се Ви и като свали хавлията от кръста му, го бутна под душа. - Така поне съм чувал.

-Ох! - Бъч го изгледа свирепо изпод струята. - Това не ми харесва.

-Около седмица и нещо кожата ти ще е доста чувствителна. Викни ме, ако ти потрябвам.

Ви беше вече в коридора, когато чу странен звук. Начаса се обърна и се втурна обратно в банята.

-Какво? Какво...

-Оплешивявам!

Ви дръпна завесата на душа и се намръщи.

-Какви ги дрънкаш? Косата ти си е на мястото...

-Не по главата! По тялото, идиот такъв!

Вишъс погледна надолу. Космите по краката и тялото на Бъч бяха започнали да падат и около канала на пода вече се бе натрупала купчинка тъмнокафяв мъх.

Ви избухна в смях.

-Погледни го от хубавата му страна - сега поне няма да ти се налага да си бръснеш гърба, когато започнеш да остаряваш. Край на обезкосмяването за теб.

Вишъс изобщо не се учуди, когато Бъч го замери с един сапун.

СЕДМИЦА ПО-КЪСНО ВАН НАУЧИ НЕЩО НАИСТИНА ВАЖНО ЗА себе си. Човешката му природа си бе отишла. Силен стон отекна в празното мазе и той погледна към цивилния вампир, завързан за масата. Господин X. го обработваше, а той гледаше отстрани със същото чувство, с което би наблюдавал как някой се подстригва.

Би трябвало да го намира за нередно. През годините, прекарани на ринга, Ван бе причинил немалко болка на своите противници, но винаги избягваше да наранява невинните и презираше онези, които се нахвърлят върху по-слабите от тях. А сега? Сега единствената му реакция при вида на тази отблъскваща жестокост беше раздразнение... защото тя не даваше резултат. Бяха научили само, че човек, отговарящ на описанието на 0'Нийл, е бил забелязан в обкръжението на вампири, за които се предполагаше, че са от Братството, в различни клубове в Колдуел, най-вече в „Скриймърс“ и „Зироу Сам“. Но това те вече знаеха.

Ван започваше да подозира, че водачът на лесърите е вдигнал ръце от разпита и сега просто си изкарва яда върху пленника. Което си беше истинска загуба на време. Ван искаше да се бие с вампири, а не да наблюдава безучастно подобни сцени.

Само дето досега така и не бе имал възможност да убие някой кръвопиец. Благодарение на усилията на господин X. да го държи далеч от бойното поле, откакто се беше присъединил към Обществото, Ван бе убивал само други лесъри. Всеки ден господин X. го изправяше срещу нов противник. Всеки ден Ван го побеждаваше и след това го пронизваше. И всеки ден господин X. все повече се изнервяше. Сякаш Ван го беше разочаровал, само че как точно, при положение че бе спечелил и седемте си двубоя, изобщо не разбираше.

В стаята, пропита от мириса на кръв, се разнесе клокочещ звук и Ван изруга тихо.

-Да не би да те отегчавам? - изплющя гласът на господин X.

-Ни най-малко. Страхотно се забавлявам.

Възцари се кратко мълчание, после господин X. изсъска отвратено:

-Не бъди мекушав!

-Я стига. Аз съм боец, човече. Не си падам по малтретиране на пленници, особено когато не водят до нищо.

В безизразните бледи очи на господин X. лумна пламък.

-Върви да патрулираш с някой от другите. Защото, ако трябва да ти гледам физиономията още малко, рискуваш ти да се озовеш на масата.

-Най-сетне! - Ван се насочи към стълбите.

Когато тежкият му ботуш издумка върху първото стъпало, господин X. се изплю:

-Истински позор е, че имаш толкова слаби нерви.

-Вярвай ми, изобщо не е това! - отвърна Ван, без дори да забави крачка.

* * *