Споделена любов

Оставаха само два въпроса, на които все още нямаше отговор - можеше ли да се дематериализира и дали щеше да издържи светлината на слънцето. Ви беше предложил да поизчакат още месец-два, преди да проверят, и Бъч нямаше нищо против. Бездруго си имаше достатъчно неща, за които да се тревожи.

-Не си тръгваш, нали? - попита Ви, който междувременно тренираше бицепсите си с двете гири, всяка от които трябва да тежеше към сто двайсет и пет килограма.

Сега Бъч също можеше да се справи с такава тежест.

-Къде ти! Още има сила в мен.

Той отиде до един кростренажор и се зае да раздвижи краката си.

И като стана дума за енергия... Непрекъснато беше възбуден. През цялото време. Мариса се беше пренесла при него в Дупката и той просто не можеше да й се насити. Беше му гадно за това и се опитваше да скрие нуждата си, но тя безпогрешно долавяше желанието му и никога не го отблъскваше, дори и ако ставаше въпрос просто да му помогне да свърши.

Изглежда, че сексуалният контрол, който имаше над него, страшно й харесваше. Точно както и на него.

Господи, ето че отново започваше да се втвърдява. Достатъчно беше само да си помисли за нея и вече бе готов, въпреки че днес трябва да го бяха правили четири или пет пъти. А най-страхотното беше, че не ставаше дума за сляп нагон, който просто се нуждае от облекчение. Ставаше дума за нея. Той копнееше да бъде с нея, около нея, вътре в нея - не правеше просто секс, а любов. С нея.

Май наистина се беше размекнал!

Но пък защо да си криви душата - това определено беше най-прекрасната седмица в целия му жалък живот. Двамата с Мариса си пасваха страхотно... и то не само в леглото. Освен с постоянните тренировки, той беше зает и с това, да й помага с нейния проект за социална служба и общата цел ги беше сближила още повече.

„Убежището“, както тя беше кръстила къщата, вече можеше да отвори врати. Ви се беше погрижил за охранителната система и макар че все още ги чакаше доста работа, можеха да започнат да приемат жертви на насилие. Засега в къщата живееха само момиченцето с гипсирания крак и майка му, но по всичко личеше, че скоро ще има и други обитатели.

Господи, като се имаше предвид всичко, което бяха преживели, всички промени и предизвикателства, Мариса беше просто невероятна. Умна. Способна. Състрадателна. Бъч бързо си даде сметка, че вампирската му природа, онази доскоро дълбоко скрита част от него, си бе избрала прекрасна партньорка в нейно лице.

Въпреки това все още усещаше угризения, задето се беше обвързал с нея. Не можеше да престане да мисли за всичко, от което тя бе принудена да се откаже - от брат си, от предишния си живот, цялата тази глупост с принадлежността й към глимерата. Самият той се беше почувствал адски осиротял, когато изостави семейството си и мястото, където бе израснал, и не искаше Мариса да преживее същото. Не че той щеше да го допусне.

Силно се надяваше скоро да довършат церемонията по обвързването. Според Ви не беше особено добра идея да го режат още през първата седмица след трансформацията и Бъч се бе съгласил, но скоро щяха да го направят. А след това двамата с Мариса щяха да се венчаят и в църква.

Интересното беше, че Бъч бе започнал редовно да посещава вечерната служба в местната църква. Нахлупил шапката на „Ред Сокс“ ниско над челото си и навел глава, той сядаше най-отзад и като се държеше настрани от другите, търсеше единение с Бог.

Защото мракът все още беше вътре в него. Той не беше сам в тялото си. Скрита някъде между ребрата и гръбнака му, в него се спотайваше сянка и той я усещаше непрестанно - тя бе там, движеше се в него и го наблюдаваше. Понякога дори надзърташе през очите му и тогава Бъч се боеше от самия себе си.

Но посещенията в църквата му помагаха. Действаше му успокояващо да си мисли, че доброто, с което беше пропит въздухът там, се просмуква и в него. Искаше му се да вярва, че Бог го чува. Нуждаеше се да знае, че съществува сила извън него, която да му помогне да не изгуби човещината си и своята душа. Защото без това щеше да е мъртъв, дори и сърцето му да продължеше да бие.

-Ей, ченге?

Без да губи ритъма си на тренажора, Бъч погледна към вратата. На прага стоеше Фюри, а под светлината на флуоресцентните лампи великолепната му коса грееше в червено, жълто и кафяво.

-Какво има, Фюри?

Братът се приближи, накуцвайки едва забележимо.

-Рот иска да присъстваш на вечерната ни среща, преди да излезем навън.

Бъч хвърли поглед към Ви, който упорито вдигаше гирите си, забил поглед в пода.

-Защо?

-Просто иска да дойдеш.

-Добре.

След като Фюри си тръгна, Бъч каза:

-Ви, знаеш ли за какво е всичко това?

Съквартирантът му сви рамене.

-Просто трябва да ходиш на срещите.

-Срещите? Имаш предвид всяка вечер?

Вишъс продължаваше да се упражнява с гирите толкова усърдно, че вените на ръцете му се издуха.

-Аха. Всяка вечер.

Когато три часа по-късно двамата с Рейдж се качиха в кадилака и потеглиха нанякъде, Бъч още не можеше да разбере какво точно се беше случило. Знаеше единствено, че седи в колата, облечен в кожени дрехи, препасал дълъг ловджийски нож на хълбока си и с по един „Глок“ под всяка мишница.