Споделена любов

Мили Боже! Съвсем същото, което Хавърс й бе казал, преди да я изхвърли от вкъщи. О, Скрайб Върджин, та тя постъпваше с Бъч точно както Хавърс беше постъпил с нея - пропъждаше го под благовидната маска на трезво неодобрение. Само че не беше ли истинската причина желанието й да си спести страха и чувството на безпомощност?

Ами неговата склонност към самоунищожение?

Изведнъж мислите й се върнаха към онова, което се беше разиграло пред къщата на Председателя на Съвета. Бъч бе действал много благоразумно. Предпазливо. Без помен от безразсъдство. А движенията му бяха умели и добре премерени, той не се държеше като безумец.

По дяволите, помисли си тя. Ами ако бе сгрешила? Ако Бъч наистина можеше да се бие? Ако трябваше да се бие?

Ами Злото? Омега?

Е, нали Скрайб Върджин се бе намесила, за да защити Бъч. А и след като Омега си тръгна, Бъч си беше... Бъч... На вратата се почука и Мариса скочи на крака.

-Кралице!

На прага стоеше Бет и се усмихваше.

-Здравей! - каза тя и й помаха.

Смутена, Мариса направи реверанс. Бет се засмя и поклати глава.

-Дали някога ще успея да те отуча от това? - каза тя.

-Съмнявам се. Това са оковите на възпитанието ми - отвърна Мариса, мъчейки се да подреди обърканите си мисли. - Идваш да... ъ-ъ-ъ... да видиш какво сме направили тук през последните...

В този миг зад кралицата се появиха Бела и Мери.

-Трябва да поговорим - каза Бет. - За Бъч.

Бъч се размърда в леглото. Отвори едното си око. И изруга, когато видя колко е часът. Беше се успал. Дали не беше прекалил предишната вечер? Може би трима лесъри за една нощ беше твърде много? Или пък беше заради храненето...

По дяволите! Изобщо нямаше намерение да мисли за това. Нито да си го спомня.

Той се обърна по гръб...

... и направо подскочи.

-Мамка му!

Край леглото стояха пет фигури, облечени в черни роби с качулки.

Прозвуча гласът на Рот, първо на Древния език, а после на английски:

-От въпроса, който ще ти бъде зададен тази нощ, няма връщане назад. Ще бъдеш попитан само веднъж и отговорът ти ще важи до края на дните ти. Готов ли си да бъдеш попитан?

„ Братството. Света Богородице, майко Божия!“

-Да - отвърна Бъч и стисна кръста около врата си.

-Тогава, Бъч 0'Нийл, потомък на моята кръв и кръвта на моя баща, нека те попитам - ще се присъединиш ли към нас?

Мамка му. Това наистина ли се случваше? Или той сънуваше? Бъч огледа качулатите фигури една по една.

-Да. Да, ще се присъединя към вас. Подхвърлиха му черна роба.

-Покрий плътта си с това и вдигни качулката над главата си. От устните ти не бива да се отрони нито звук, освен ако някой не се обърне към теб. Очите ти не бива да се вдигат от земята. Ръцете ти през цялото време трябва да бъдат сключени зад гърба ти. Доблестта ти и благородството на кръвната линия, която споделяме, ще бъдат преценявани по всяко твое действие.

Бъч стана от леглото и нахлузи робата. За миг си помисли, че не би било зле, ако първо беше отскочил до тоалетната...

-Разрешава ти се да облекчиш тялото си. Направи го сега. Когато се върна от тоалетната, Бъч много внимаваше да не вдига глава от пода и да държи ръцете си отзад.

Усети как върху рамото му се отпуска нечия ръка, и разбра, че е Рейдж - никой друг нямаше толкова тежка десница.

-Ела с нас - нареди Рот и Бъч бе изведен от Дупката право в кадилака, който бе паркиран едва ли не във вестибюла - сякаш братята не искаха никой да разбере какво се случва.

Бъч се настани на задната седалка, захлопнаха се няколко врати и колата потегли. Бавно прекосиха двора, а след това (както Бъч предположи по друсането) и задната морава, и се отправиха към гората. Никой не продумваше и в тишината Бъч не можеше да не се запита какво ли щяха да правят с него. Със сигурност нямаше да е шега работа.

Най-сетне кадилакът спря и всички слязоха. Мъчейки се да спазва правилата, Бъч застана отстрани, вперил поглед в земята, и зачака да го поведат нанякъде. Някой стори точно това, докато друг си тръгна с колата.

Бъч закрачи напред. Известно време земята под краката му беше обляна от лунните лъчи, но после и тази светлина изчезна и се възцари пълен мрак. Може би бяха влезли в някаква пещера? Да, точно така. Мирис на влажна пръст изпълни ноздрите му, ситни камъчета боцкаха босите му стъпала.

След около четирийсет крачки го накараха да спре. Разнесе се шумолене, после отново поеха нанякъде, този път - надолу.

Ново спиране. И още приглушени звуци като от отварянето на добре смазана врата.

След това - топлина и светлина. Подът под краката му стана гладък. Мрамор... черен мрамор. Трябва да се намираха в галерия с доста висок таван, тъй като едва доловимият шум от стъпките им се издигаше нагоре и отекваше. Настъпи нова пауза, последвана от шумолене на плат и Бъч предположи, че братята свалят робите си.

Някой сложи ръка на тила му и гласът на Рот проехтя в ухото му:

-Не си достоен да влезеш тук такъв, какъвто си сега. Кимни с глава.

Бъч се подчини.

-Кажи, че не си достоен.

-Не съм достоен.

Изведнъж гласовете на братята се извисиха в мощен, суров вик на Древния език, сякаш в несъгласие. Рот продължи: