Споделена любов

Миг преди Омега да изчезне, Бъч почувства как очите на Злото се впиват в него и чу ужасяващият глас да казва:

-Ти си същинско вдъхновение, синко. Добре ще сториш, ако потърсиш своята плът и кръв. Семействата трябва да бъдат заедно.

Лумна бяла светлина и Омега изчезна. Също както и Скрайб Върджин.

След тях остана само бръснещ вятър, който разпръсна облаците по небето така, както яростна ръка дърпа завеса. Рейдж се прокашля.

-Хмм... бас държа, че поне седмица няма да мога да мигна. Ами вие?

-Добре ли си? - обърна се Ви към Бъч.

-Аха.

Друг път беше добре! Мили Боже... не беше син на Омега, нали?

-Не - каза Ви. - Не си. На него му се иска да е така. И се опитва да накара и теб да го повярваш. Но това не го превръща в истина.

Възцари се дълго мълчание, после Рейдж сложи ръка на рамото на Бъч.

-Освен това ти изобщо не приличаш на него. Така де! Ти си бледолико ирландско копеле, а той... той е черен като ауспух на автобус.

Бъч се обърна към него.

-Ти не си наред, нали знаеш?

-Не, но ти ме обичаш. Хайде де, знам, че е така!

Бъч пръв прихна, после към него се присъединиха братята и смехът бързо разсея тежкото чувство, което бе оставила у тях току-що разигралата се сцена.

Но в мига, в който смехът им замря, Бъч неволно сложи ръка върху корема си и хвърли поглед към бледите лица от другата страна на витражните прозорци. Мариса беше най-отпред и прекрасната й руса коса сияеше на лунните лъчи.

Бъч затвори очи и обърна гръб на къщата.

-Искам да се прибера с кадилака. Сам.

Защото, ако не останеше сам поне за малко, щеше да се разкрещи.

-Но преди това - добави той, - трябва ли да направим нещо за глимерата и онова, на което станаха свидетели?

-Рот без съмнение ще чуе от тях за случилото се - промърмори Ви. - Но иначе, да се оправят сами. Да отидат на психотерапевт, ако искат. Не е наша работа да ги успокояваме.

След като Рейдж и Ви се дематериализираха, Бъч се отправи към кадилака. Тъкмо изключваше алармата, когато чу забързани стъпки.

-Бъч! Почакай!

Той погледна през рамо и видя Мариса да прекосява тичешком моравата. Когато спря, тя бе толкова близо до него, че Бъч можеше да чуе как кръвта минава през камерите на сърцето й.

-Ранен ли си? - попита тя и погледът й се плъзна по тялото му.

-Не.

-Сигурен ли си?

-Да.

-Това Омега ли беше?

-Да.

Мариса си пое дълбоко дъх, сякаш искаше да продължи да го разпитва, но си даваше сметка, че той няма да й каже какво се бе случило между него и Омега. Не и докато отношенията им бяха така обтегнати.

-Ъ-ъ-ъ... преди Омега да се появи, видях как убиваш онзи лесър. Това ли... светлината, която лумна... това ли правиш...

-Не.

-О! - Мариса сведе поглед към ръцете му... не, всъщност гледаше кинжала, който висеше на кръста му. - Идвате от битка, нали?

-Да,

-И това момче... Леш... ви дължи живота си, нали?

Бъч хвърли поглед към кадилака. Знаеше, че съвсем малко го дели от това, да притисне Мариса в обятията си и да започне да я умолява да си дойде заедно с него у дома. Като някакъв тъп идиот.

-Виж, Мариса, трябва да тръгвам. Е... грижи се за себе си.

И като заобиколи колата, той се настани зад волана. Мариса го последва и той затвори вратата пред лицето й, но не запали двигателя.

По дяволите, дори през стъклото и стоманата на кадилака усещаше присъствието й така ясно, сякаш я притискаше до гърдите си.

-Бъч... - долетя приглушеният й глас. - Искам да ти се извиня за нещо, което казах.

Бъч стисна кормилото и впери поглед през предното стъкло. После, като сантименталния глупак, в какъвто се беше превърнал, свали ръка и открехна вратата.

-За какво?

-Съжалявам, че намесих сестра ти във всичко това. Нали се сещаш, когато бяхме в Дупката. Беше жестоко от моя страна.

-Аз... По дяволите, беше съвсем права. Цял живот се опитвам да спася другите заради Джейни. Няма за какво да се чувстваш виновна.

Последва дълга пауза, през която Бъч усети, че от нея се излъчва нещо силно... да, нуждата да се нахрани. Мариса жадуваше за нечия вена.

И естествено, неговото тяло закопня да й даде своите. Всяка една от тях.

За да не се поддаде на изкушението да излезе от колата, Бъч си закопча колана и хвърли един последен поглед към лицето й. То бе изопнато от напрежение и... глад. Мариса наистина се бореше с нуждата си от кръв, мъчейки се да я скрие, за да може да поговори с него.

-Трябва да тръгвам - каза той. Веднага.

-Да... аз също.

Мариса се изчерви и отстъпи назад. За миг погледът й срещна неговия и тя побърза да извърне очи.

-Е... доскоро.

Тя се обърна и пое към къщата... където я очакваше не кой да е, а Ривендж.

Рив... толкова силен... могъщ... напълно способен да утоли глада й.

Мариса не можа да направи нито крачка повече.

Бъч изхвърча от кадилака, сграбчи я през кръста и я задърпа към колата. Не че тя се съпротивляваше. Ни най-малко.

Той отвори задната врата и само дето не я хвърли на седалката. Преди да я последва, Бъч погледна към Ривендж. Виолетовите очи на Рив горяха, сякаш искаше да се намеси, но Бъч го изгледа смразяващо и насочи пръст към гърдите му, универсалният знак за „стой настрани, ако не искаш да ти избия зъбите“. Рив изруга, после кимна и се дематериализира.