Споделена любов

Когато се приближи още малко, копелето вдигна ръце в знак, че се предава, но на Бъч не му минаваха такива. Освен това не вярваше, че убиецът е сам, затова накара инстинктите си да пребродят местността наоколо, очаквайки да усети цяла армия лесъри. За негова изненада нямаше никой друг.

Въпреки това се почувства много по-уверен, когато Ви и Рейдж се материализираха до него в студената нощ.

-Мисля, че е сам - прошепна Бъч и се приготви за битка. - И не е нужно да ви казвам, че той е мой.

Когато лесърът се приближи още малко, Бъч се приготви да се нахвърли върху него, но тогава се случи нещо неочаквано. Мили Боже... сигурно му се привиждаше! Не беше възможно по лицето на лесъра да се стичат сълзи.

С изтерзан глас водачът на лесърите каза:

-Ей ти, ченге. Убий ме... довърши ме. Моля те...

-Не му вярвай - обади се Рейдж от лявата страна на Бъч. За миг погледът на убиеца се премести към него, после отново се спря върху Бъч.

-Искам всичко да свърши. Уловен съм в капан... Моля те, убий ме. Но трябва ти да го направиш. Не те.

-С най-голямо удоволствие - промърмори Бъч и се нахвърли отгоре му, очаквайки всякакви номера и хватки от страна на копелето.

Но лесърът дори не опита да се съпротивлява и рухна на земята като торба с пясък.

-Благодаря ти... благодаря ти...

Странните благодарности на убиеца се лееха като несекващ поток.

Завладян от желанието да погълне злото в себе си, Бъч го стисна за гърлото и отвори устата му, като съвсем ясно усещаше погледите на глимерата, впити в него през прозорците на имението. Започна да вдишва, но не можеше да мисли за друго, освен за Мариса. Не искаше тя да стане свидетел на онова, което щеше да се случи.

Само че то така и не се случи. Някаква преграда не позволяваше на злото в лесъра да излезе от тялото му и да премине у Бъч.

Очите на убиеца се разшириха от ужас.

-Но нали с другите се получи. Получи се! С очите си видях...

Бъч продължи да вдишва, докато най-сетне му стана пределно ясно, че по някаква причина точно този убиец няма да успее да погълне. Може би защото беше водач на лесърите? Но на кого му пукаше!

-С другите... - бръщолевеше убиецът, без да спира. - С другите се получи...

-Но не и с теб, както изглежда - каза Бъч и извади ножа, препасан около бедрото му. - Добре, че има и друг начин да го направим.

И той вдигна ножа във въздуха. Лесърът изпищя и се замята като обезумял. -Не! Той ще ме измъчва! Не-е-е-е-е-е-е... - Нечовешките крясъци секнаха изведнъж и лесърът се разпадна.

Бъч въздъхна облекчено, доволен, че го е сторил...

Изведнъж през тялото му премина вълна от ужасяваща злост, едновременно леденостудена и изпепеляващо гореща. Дъхът на Бъч секна и в същия миг, долетял сякаш от нищото, се разнесе злокобен смях и отекна в нощта, безплътен звук, от който човек неволно се замисляше за собствения си гроб.

Омега.

Бъч стисна кръста, който беше скрит под ризата му, и скочи на крака в същия момент, в който наелектризираното въплъщение на злото изникна пред него. Тялото на Бъч възнегодува, но той не отстъпи. Смътно почувства как Рейдж и Ви застават от двете му страни, сякаш за да го защитят.

-Какво има, ченге? - прошепна Ви. - Какво гледаш? По дяволите, те не го виждаха!

Преди Бъч да успее да им обясни, вятърът отново довя характерния кънтящ глас на Злото и той отекна в главата му:

-Е, ти ли си това, или не си? Моят син, така да се каже.

-В никакъв случай!

-Бъч? На кого говориш? - обади се Ви.

-Не ти ли дадох живот? - Омега отново се разсмя. - Не ти ли дадох късче от себе си? О, да, направих го. А знаеш ли какво казват за мен?

-Не ме интересува.

-А би трябвало! - Омега протегна призрачната си ръка и макар тя да не го докосна, Бъч я усети върху лицето си. - Аз винаги си връщам онова, което ми принадлежи. Синко.

-Съжалявам, но Създателят ми е друг.

Бъч извади разпятието изпод ризата си и го разлюля. Като през мъгла чу как Ви изруга, сякаш най-сетне се беше досетил какво става, но вниманието му бе изцяло погълнато от чудовищното създание пред него.

Омега погледна първо към златното украшение, а после към Вишъс и Рейдж и имението зад тях.

-Подобни дрънкулки не ме впечатляват. Нито пък братята. Нито дори най-дебелите врати и най-здравите ключалки.

-Ами аз?

Омега рязко завъртя глава.

Скрайб Върджин се материализира пред него, тялото й, освободено от обичайните черни одежди, грееше като ярка звезда.

В миг Омега се преобрази в черна дупка, изкривявайки самата тъкан на пространството - вече не бе видение, а непрогледна бездна.

-По дяволите! - изруга Ви, сякаш двамата с Рейдж най-после виждаха какво става.

От дълбините на чернотата се разнесе гласът на Омега:

-Е, сестро, как се чувстваш тази вечер?

-Повелявам ти да се върнеш обратно в пъкъла. Върви си! Сиянието й се засили и започна да обгръща черната бездна на Омега, от чиито недра се надигна грозно ръмжене:

-Нима вярваш, че като ме прокудиш, ще изличиш следите от моето присъствие? Колко нелепо!

-Върви си! - повтори Скрайб Върджин и от устните й се изля порой от думи, които не бяха нито на Древния език, нито на който и да било език, който Бъч бе чувал някога.