Споделена любов

Светлината на изток се усилваше и Бъч усети, че бузите му парят, сякаш бе изгорял на слънцето. Неспокойна тръпка пробяга по тялото му, но той си заповяда да остане на мястото си, защото имаше нужда да види изгрева. Само че бедрата му потръпваха от едва сдържано желание да побягнат и той знаеше, че няма да успее да ги удържа още дълго.

По дяволите... никога вече нямаше да види как изгрява зората. А ето че и Мариса си бе тръгнала, отнасяйки със себе си и последния лъч светлина от живота му. Сега завинаги беше пленник на мрака. Бъч най-сетне позволи на инстинктите си да вземат връх тъй като нямаше друг избор, и в мига, в който го направи, краката го понесоха през двора. Прекоси тичешком вестибюла на Дупката, затръшна вратата на всекидневната след себе си и спря, дишайки хрипливо.

Не се чуваше рап, но върху стола зад компютрите беше преметнато кожено яке, така че Ви трябваше да е наблизо. Навярно все още беше в имението и обсъждаше с Рот случилото се тази нощ.

Докато стоеше сам във всекидневната, Бъч усети как го връхлита познатото желание да се напие. И понеже не виждаше причина да не го направи, той си съблече палтото, свали оръжията си и отиде в кухнята. Сипа си питие, взе бутилката с уиски със себе си и се върна във всекидневната. Надигна чашата и погледът му попадна върху най-новия брой на „Спортс Илюстрейтед“. На корицата имаше снимка на някакъв бейзболист, а до главата му с големи жълти букви пишеше „ГЕРОЙ“.

Мариса беше права - той наистина се опитваше да спаси всички, сякаш беше някакъв шибан герой. Само че не го правеше от самолюбивото желание да се изживява като герой. Правеше го, защото тайно се надяваше, че ако спаси достатъчно хора, може би ще получи прошка.

Да, ето какво търсеше той - опрощение.

Образи от миналото се заредиха пред очите му като на филм. Насред тази неканена „прожекция“ погледът му се спря върху телефона. Само един човек можеше да свали този товар от плещите му, но Бъч се съмняваше, че тя ще го стори. И все пак... ако можеше поне веднъж да чуе майка му да казва, че му прощава, задето е оставил Джейни да се качи в онази кола...

Бъч се разположи на любимия си кожен диван и остави бутилката с уиски на масичката. Седя така, докато не стана девет часът. Тогава вдигна слушалката и набра номер, започващ с кода на Бостън. Вдигна баща му.

Разговорът беше точно толкова ужасен, колкото Бъч очакваше. Единственото по-отвратително от самия разговор беше онова, което научи. Когато затвори, видя, че всичко е траяло точно една минута и трийсет и четири секунди, като се брояха и шестте позвънявания, преди баща му да вдигне. А по всяка вероятност това беше последният път в живота му, когато бе разговарял с Еди 0'Нийл.

-Какво става, ченге?

Бъч подскочи и видя Вишъс. Нямаше причина да го лъже, затова отвърна:

-Майка ми е болна. От две години. Алцхаймер. Никак не е добре. Естествено, на никого не му е хрумнало да ми се обади. Така и нямаше да разбера, ако не бях позвънил преди малко.

-По дяволите... - Ви се приближи и седна до него. - Искаш ли да отидеш да я видиш?

-Не - поклати глава Бъч и взе чашата с уиски. - Не виждам причина да го правя. Тези хора вече не са част от живота ми.

НА СЛЕДВАЩАТА ВЕЧЕР МАРИСА СТИСНА РЪКАТА НА НОВАТА си администраторка. Тя беше идеална за тази работа - интелигентна, мила, с приятен глас и диплома по публичното здравеопазване от Нюйоркския университет (разбира се, от вечерните курсове).

-Кога искате да започна? - попита тя.

-Какво ще кажеш за тази вечер? - отвърна Мариса донякъде на шега и се усмихна, когато другата жена кимна ентусиазирано. - Чудесно. Нека ти покажа кабинета ти.

Когато се върна от горния етаж, където се намираше стаята на администраторката, Мариса седна пред лаптопа си и се залови да преглежда недвижимите имоти, които се предлагаха в този квартал.

Много скоро погледът й престана да вижда онова, което уж четеше. Мисълта за Бъч бе като постоянна тежест в гърдите й, от която й бе трудно да диша, а когато не беше заета, спомените за него напълно я обсебваха.

-Господарке?

Мариса вдигна очи към прислужницата.

-Какво има, Филипа?

-Господарят Хавърс е насочил един случай към нас. Жената и синът й ще пристигнат утре, след като състоянието на момчето се стабилизира, но от болницата обещаха, че до един час ще ни пуснат по имейл историята на заболяването.

-Благодаря ти. Ще им приготвиш ли една стая на долния етаж?

-Да, господарке.

С тези думи прислужницата се поклони и излезе.

Хм, значи Хавърс наистина смяташе да удържи на думата си.

Мариса се намръщи и за кой ли път я обзе усещането, че нещо й се губи. По някаква причина образът на Хавърс не си отиваше и именно това извади на повърхността неясната мисъл, която я глождеше.

Изведнъж тя се чу как казва на Бъч: „Нямам намерение да гледам как се погубваш.