Споделена любов

Близостта на лесърите сякаш беше извадила на повърхността нещо скрито... късче от Омега, спотаено в тялото му.

-Ви? - гласът на Рейдж беше мек. И идваше от много близо. - Искаш ли да останеш тук? Или да го заведеш обратно в клиниката?

-Добре съм - хрипливо каза Бъч.

„Как ли пък не!“, помисли си Ви, след което пресуши чашата си и погледна към Рейдж.

-Идвам с теб. Ченге, ще се върнем и ще ти донесем нещо за хапване.

-Не. Никаква храна. И не се връщайте тази вечер. Заключете, за да не мога да изляза, и ме оставете.

-По дяволите!

-Ченге, ако се обесиш в банята, кълна се, че ще те убия собственоръчно, дори и да си мъртъв, чуваш ли ме?

Помътнелите лешникови очи се отвориха.

-Не се безпокой. Наистина ми се иска да се обеся, но много повече искам да знам какво са ми направили.

Бъч отново затвори очи и миг по-късно Вишъс и Рейдж излязоха на балкона. Докато заключваше вратите, Ви си даде сметка, че повече се тревожи за това, как да задържи Бъч вътре, отколкото как да го предпази.

-Къде отиваме? - обърна се той към Рейдж. Въпреки че обикновено сам измисляше плановете.

В първия портфейл открих адрес на улица „Уичита“, номер 459, апартамент С-4.

-Да вървим.

КОГАТО ОТВОРИ ВРАТАТА НА СПАЛНЯТА СИ, МАРИСА СЕ ПОЧУВСТВА като натрапница в собствената си стая - съкрушена, нещастна, изгубена... непозната.

Огледа се безцелно наоколо, мислейки си колко красива бе стаята. С белите си стени и голямото легло с балдахин, с отоманката, старинните тоалетки и малките масички. Всичко беше толкова женствено, с изключение на картините по стените. Колекцията й от гравюри на Албрехт Дюрер не се връзваше с останалата част от обзавеждането - изчистените им строги линии като че ли повече прилягаха на мъжка стая и мъжки вкус. Само че те й говореха.

Докато се приближаваше до една от тях, Мариса си спомни, че Хавърс никога не ги беше одобрявал. Според него романтичните, приказни сцени, излезли изпод ръката на Максфийлд Париш, бяха по-подходящи за жена от нейната класа.

Никога не бяха споделяли едни и същи възгледи за изкуството и все пак той й беше купил гравюрите, защото тя се беше влюбила в тях.

Мариса си наложи да действа и като затвори вратата след себе си, тръгна към банята. Нямаше много време до редовното заседание на Съвета на принцепсите, а тя знаеше, че Хавърс обича да пристига по-рано.

Когато застана под душа, неволно се замисли за това, колко странен беше животът. Докато беше в болничната стая заедно с Бъч, напълно беше забравила за Съвета, за глимера, за... всичко. Но ето че той си бе отишъл и всичко потече постарому.

Което й се стори истинска трагедия.

След като си изсуши косата, тя облече синьо-зелена рокля на „Ив Сен-Лоран“ от шейсетте години, отвори кутията за бижута и си избра скъп диамантен комплект. Камъните около шията й бяха студени, обиците тежаха на ушите й, гривната стягаше китката й като окова. Докато се взираше в отражението си, неволно си каза, че жените във вампирската аристокрация не бяха нищо друго освен манекени, върху които семействата им излагаха на показ богатството си. Особено пък на събранията на Съвета.

Слизайки по стълбите, Мариса усети, че изпитва ужас от предстоящата среща с Хавърс. Все пак, колкото по-скоро се видеше с него, толкова по-добре. Не го откри в кабинета му, така че се запъти към кухнята, предполагайки, че може да е решил да хапне нещо, преди да тръгнат. Тъкмо надникваше в помещението за прислугата, когато видя Каролин да излиза от мазето, понесла същинска камара изпомачкани картонени кутии.

-Нека ти помогна - възкликна Мариса и се втурна към нея.

-Не, благодаря ви... господарке.

Прислужницата се изчерви и извърна поглед - нещо съвсем обичайно за догените. Те мразеха да приемат помощ от онези, на които служеха.

Мариса се усмихна мило.

-Сигурно подготвяш библиотеката за предстоящото пребоядисване. О! Тъкмо се сетих! Сега нямам много време, но трябва да обсъдим менюто за утрешната вечеря.

Каролин се поклони ниско.

-Прощавайте, но господарят спомена, че вечерята с председателя на Съвета е отменена.

-Кога го каза?

-Току-що, преди да тръгне за събранието.

-Нима вече е излязъл?

Навярно беше решил, че тя ще иска да си почине.

-Май е най-добре да побързам... Каролин, зле ли ти е? Не изглеждаш добре.

Прислужницата се наведе толкова ниско, че кутиите докоснаха пода.

-Добре съм, господарке. Благодаря ви.

Мариса забързано излезе навън и се дематериализира пред къщата в стил „Тюдор“, в която живееше настоящият председател на Съвета. Почука на вратата, като се надяваше на Хавърс да му беше минало. Разбираше защо онова, което бе видял в болничната стая, го бе разгневило, но всъщност опасенията му бяха безпочвени - нали Бъч вече не беше част от живота й.

Господи, прилошаваше й всеки път, щом се сетеше за това.

Един доген й отвори вратата и я съпроводи до библиотеката.