Споделена любов

-Добре тогава. Но се разбрахме за теб и Леш, нали? - Джон сведе поглед и кимна. - Отлично. А сега си замъкни задника в къщата. Фриц ти е приготвил вечеря и искам да видя как я изяждаш до последната хапка. Трябва да си силен за преобразяването.

Лесърите изобщо не изтълкуваха приближаването на Бъч като заплаха. По-скоро изглеждаха раздразнени, сякаш той не си вършеше работата.

-Зад теб, тъпанар такъв - каза онзи в средата. - Врагът е зад теб. Двама от Братството.

Бъч бавно ги заобиколи, като надникваше в същността на всеки от тях, без сам да знае как. Почувства, че най-високият от тримата е бил приет в редиците на лесърите преди не повече от година - у него все още се долавяха следи от човешката му природа, макар Бъч да не бе сигурен откъде го е разбрал. Другите двама бяха в Обществото далеч по-отдавна - Бъч бе убеден в това, и то не само защото косата и очите им вече бяха изгубили цвета си.

Той спря зад лесърите и се загледа във Ви и Рейдж... които имаха такъв вид, сякаш техен близък приятел току-що бе издъхнал в ръцете им.

Бъч знаеше точно кога лесърите ще се хвърлят в атака и тръгна напред едновременно с тях. В мига, в който Рейдж и Ви заеха бойни позиции, Бъч сграбчи средния лесър за врата и го тръшна на земята.

Убиецът изрева, а Бъч скочи отгоре му, макар да си даваше сметка, че не се чувства достатъчно добре, за да се бие. Оказа се прав - копелето бързо се откопчи от хватката му и взе нещата в свои ръце. Много скоро Бъч се намери под него, борейки се за глътка въздух. Кучият син беше извънредно силен и адски свиреп - като сумист, заразен с бяс.

Макар и погълнат от усилието да не позволи да му откъснат главата, Бъч все пак забеляза ярката светлина, която лумна до него, съпроводена от силно изпукване. Миг по-късно това се повтори - очевидно Рейдж и Ви се бяха разправили със своите противници. До ушите на Бъч достигна шум от стъпки, които се приближаваха на бегом. Слава Богу!

Само дето те пристигнаха тъкмо когато шибаното представление започваше.

Бъч за първи път погледна лесъра право в очите и в същия миг нещо сякаш си дойде на мястото. Двамата се вцепениха, като че ли яки метални решетки оковаха телата им. Докато убиецът стоеше съвършено неподвижен, Бъч усети как го връхлита непреодолим импулс да... Всъщност той и сам не знаеше към какво точно го подтиква този импулс, но беше достатъчно силен, за да го накара да отвори уста.

И да си поеме дълбоко дъх. Преди Бъч да разбере какво прави, дългото упорито вдишване вече изпълваше дробовете му.

-Не... – прошепна лесърът и затрепери.

Нещо премина между тях, някакъв черен облак напусна тялото на убиеца и се вля в Бъч.

Брутална атака сложи край на връзката между двамата. Вишъс сграбчи лесъра, откъсна го от ченгето и го запрати във въздуха с такава сила, че убиецът се блъсна с главата напред в тухлената стена. Преди копелето да успее да се съвземе, Ви се нахвърли отгоре му с черния кинжал в ръка.

Когато лумналата за миг светлина угасна и всичко утихна, Бъч безсилно отпусна ръце на асфалта, а после се обърна на една страна и се сви на кълбо, притискайки стомаха си. Болката беше раздираща, освен това ужасно му се гадеше - усещането ужасно приличаше на онова, с което се бе борил в най-тежките дни от болестта си.

Пред очите му се мярнаха чифт ботуши, но той просто не беше в състояние да срещне погледа на нито един от братята. Нямаше представа какво се бе случило току-що. Единственото, което знаеше, беше, че между него и лесърите има някаква връзка.

-Добре ли си? - попита Ви с изтънял до неузнаваемост глас. Бъч стисна очи и поклати глава.

-Май е най-добре да ме отведете оттук. И да не сте посмели да ме върнете в имението.

Вишъс отключи апартамента си и внесе Бъч вътре, докато Рейдж държеше вратата отворена. Бяха се качили с товарния асансьор - разумно решение, като се имаше предвид, че трябваше да носят Бъч, който се оказа по-тежък, отколкото изглеждаше, сякаш гравитацията бе решила да му обърне специално внимание.

Когато двамата вампири го сложиха да легне, той се обърна на една страна и присви колене към гърдите си.

Последва дълго мълчание, Бъч като че ли бе изгубил съзнание.

Може би, за да прогони тревогата си, Рейдж неспокойно закрачи напред-назад. След току-що състоялата се битка, Ви също беше на ръба. Той извади цигара и я запали.

Холивуд се прокашля.

-Е, Ви... значи тук водиш жените? - Той се доближи до стената и подръпна веригите, които висяха от нея. - Разбира се, бяхме чували разни истории - добави той. -Май ще се окаже, че са били верни.

-Зарежи това - Ви се насочи към барчето и си наля щедра доза „Сива гъска“. -Трябва да отидем по домовете на онези лесъри още тази вечер.

Рейдж кимна по посока на леглото.

-Ами той?

Чудо на чудесата, ченгето повдигна глава.

-Точно сега никъде нямам желание да ходя. Повярвайте ми. Ви го погледна с присвити очи. По лицето на Бъч, което след всяко по-голямо физическо усилие се зачервяваше типично по ирландски, сега нямаше и помен от руменина. Освен това от него се излъчваше някаква... сладникава миризма. Като бебешка пудра.