Споделена любов

Не, поправи се тя веднага. Изобщо не беше имало какво да разваля. Не и ако той беше възнамерявал да я изключи от тъмната страна на живота си. Не и ако беше възнамерявал да си тръгне и да я изостави, уж за да се върне в някой неопределен момент, който може би никога нямаше да настъпи.

Мариса отиде до вратата, но не можа да се сдържи да го погледне за последен път. Образът му, както стоеше до леглото, гол до кръста, с чаршаф, увит около бедрата, и с тяло, все още насинено и подуто, беше образ, който напразно щеше да се надява да изтрие от съзнанието си.

Тя излезе и херметичната врата се затвори със съскане зад нея.

* * *

„ Мамка му“, помисли си Бъч, докато се свличаше на пода. Значи това чувстваш, когато те одират жив.

Потривайки брадата си, той просто си седеше там, загледан в нищото. Изгубен, макар да знаеше точно къде се намира. Сам с останките от злото в себе си.

-Бъч, човече.

Той рязко вдигна глава и видя Вишъс да стои на прага, облечен като за битка - огромна бойна машина с кожени дрехи. Спортният сак „Валентино“, който се поклащаше от ръката с ръкавицата, изглеждаше съвсем не на място, също толкова смахнато, колкото би изглеждал някой иконом с автомат „Калашников“ в ръка.

-Мамка му, Хавърс трябва съвсем да е изперкал, щом е решил да те изписва в това състояние. Изглеждаш ужасно.

-Кофти ден, това е всичко.

И определено нямаше да е последният, така че най-добре беше да свиква.

-Къде е Мариса?

-Тръгна си.

-Тръгна си?

-Не ме карай да го повтарям.

-О! По дяволите! - Вишъс си пое дълбоко дъх и метна чантата на леглото. - Е, донесох ти малко дрехи и нов телефон...

-Все още е вътре в мен, Ви. Чувствам го. Усещам... вкуса му. Ви го огледа от глава до пети, после се приближи и му протегна ръка.

-Останалата част от теб се възстановява. И то бързо. Бъч пое ръката му и се надигна от пода.

-Може би, след като се махна от това място, двамата с теб ще открием истината. Освен ако вече не си...

-Все още не разполагам с нищо. Но не съм изгубил надежда.

-Е, значи си единственият.

Бъч разкопча ципа на сака, пусна чаршафа и нахлузи чифт боксерки. След това облече черен панталон и копринена риза.

Дрехите го накараха да се почувства като измамник, защото истината беше, че е болен, нечист, омърсен. Боже... какво се бе изляло от него, когато свърши? А и Мариса... поне беше измил ръцете й възможно най-бързо.

Резултатите от изследванията ти са добри - каза Ви, преглеждайки болничния картон, който Хавърс беше метнал върху леглото. - Всичко изглежда наред.

-Преди около десет минути еякулирах черна сперма. Така че не всичко е наред.

Това жизнерадостно съобщение беше посрещнато с пълно мълчание. Ви надали щеше да е по-изумен, ако Бъч му беше стоварил някое кроше в носа.

-По дяволите - промълви Бъч, след като нахлузи чифт мокасини „Гучи“ и посегна към черното кашмирено сако. - Да се махаме оттук.

Докато се отправяха към вратата, погледът му се плъзна по леглото. След сексуалните му подвизи с Мариса чаршафите бяха на топка.

Той изруга и излезе в стаята за наблюдение, а след това последва Ви през някакво помещение, пълно с почистващи препарати. Щом се озоваха навън, двамата тръгнаха по коридора, минаха покрай някаква лаборатория и най-сетне стигнаха същинската клиника. Бъч надничаше във всяка от болничните стаи по пътя им, докато онова, което видя в една от тях, не го накара да се закове на място.

През стъклената врата зърна Мариса, приседнала на ръба на едно легло. С разпиляна около себе си прасковена рокля, тя държеше ръката на някакво момиченце и му говореше нежно, докато една жена, навярно майката на момиченцето, ги наблюдаваше от ъгъла.

Именно майката беше тази, която вдигна поглед. При вида на Бъч и Ви тя се сви, притисна евтиния си пуловер към тялото си и сведе очи към земята.

Бъч преглътна мъчително и продължи напред.

Вече чакаха пред асансьорите, когато той проговори:

-Ви?

-Да?

-Макар да не е нищо конкретно, все пак имаш някаква представа какво са ми сторили, нали?

Никой от двамата не погледна към другия.

-Може би. Но не тук, не сме сами.

Асансьорът дойде, разнесе се електронен звън и вратите се отвориха. Двамата се качиха, без да говорят.

Когато излязоха в нощта навън, Бъч отново се обади:

-Известно време кръвта ми беше черна, знаеш ли?

-В картона ти пишеше, че си е възвърнала нормалния цвят.

Бъч го улови за рамото и го накара да се обърне.

-Сега полу-лесърли съм?

Ето. Беше го изрекъл на глас. Най-големия си страх, причината да избяга от Мариса, ада, с който щеше да му се наложи да живее оттук нататък.

Ви го погледна право в очите.

-Не.

-Откъде знаеш?

-Защото отказвам да го приема.

Бъч го пусна.

-Опасно е да живееш с глава, заровена в пясъка, вампире. Възможно е вече да съм един от враговете ти.

-Пълни глупости.

-Вишъс, може да съм...

Ви го сграбчи за реверите на сакото и го придърпа към себе си. Целият трепереше, а очите му искряха като кристали в мрака.

-Не си ми враг.

Обзет от гняв, Бъч го стисна за раменете толкова силно, че коженото яке се набръчка под пръстите му.

-Как можем да сме сигурни?