Споделена любов

Ви оголи вампирските си зъби и изсъска, черните му вежди се сключиха заплашително. Бъч отвърна с не по-малка агресия, като се надяваше, дори се молеше да се сбият. Изпитваше неистово желание да удря и да го удрят, искаше му се кръв да облее и двамата.

Дълго останаха на ръба, вкопчени един в друг, напрегнали мускули и плувнали в пот.

После гласът на Вишъс се вряза между тях, хриплив и глух, сякаш гърлото му бе твърде свито, за да си поеме дъх:

-Ти си единственият ми приятел. Никога не би могъл да бъдеш мой враг.

Трудно беше да се каже кой кого прегърна първи, но желанието да се пребият един друг се бе изпарило, оставяйки след себе си единствено близостта, която ги свързваше. Двамата се прегърнаха крепко и дълго стояха така, брулени от студения вятър. Когато се отдръпнаха един от друг, направиха го някак неловко, обзети от смущение.

След като се прокашляха няколко пъти, Ви извади една ръчно свита цигара и я запали. Всмукна, издиша струя дим и каза:

-Не си лесър, ченге. За това трябва да ти извадят сърцето, а твоето още си е на мястото.

-Може би е недовършена работа. Нещо им е попречило?

-Това не знам. Прегледах архивите на нашата раса с надеждата да открия нещо, каквото и да било. Първия път не намерих нищо, така че сега чета Летописите за втори път. По дяволите, проверявам даже в света на хората - проучвам всякакви откачени щуротии по интернет - Ви издуха още едно облаче дим. - Ще открия нещо. Още не знам как, но ще го направя.

-Опита ли се да видиш какво предстои?

-Имаш предвид бъдещето?

-Да.

-Естествено, че се опитах.

Ви хвърли цигарата си на земята и я настъпи с тежкия ботуш, после се наведе и вдигна угарката. Докато я пъхаше в задния си джоб, добави:

-Но все още не виждам абсолютно нищо. Мамка му... имам нужда от едно питие.

-И аз.Зироу Сам“?

-Сигурен ли си, че си готов за това?

-Ни най-малко.

-Добре тогава. Отиваме в „Зироу Сам“.

Отидоха до кадилака „Ескалейд“ и се качиха. Бъч се настани на мястото до шофьора, сложи си предпазния колан и докосна корема си. След всичкото това движение болката беше ужасна, но тя нямаше значение. Всъщност май нищо нямаше значение.

Тъкмо излизаха от алеята за коли на Хавърс, когато Ви подхвърли:

-Между другото, търсиха те по телефона. Късно миналата вечер. Някакъв тип на име Майк Рафърти.

Бъч сбърчи вежди. Защо ли му се обаждаше зет му? И то точно Майк? От всичките братя и сестри на Бъч, Джойс хранеше най-голяма неприязън към него. Което значеше много, като се имаше предвид отношението на останалите. Да не би баща му най-сетне да беше получил сърдечния удар, който отдавна го дебнеше?

-Какво каза?

-Кръщене. Искаше да ти съобщи, за да можеш да отидеш, в случай че имаш желание. Тази неделя е.

Бъч погледна през прозореца. Още едно бебе. Е, за Джойс то бе първото, но иначе беше внуче номер... кой точно? Седем? Не, осем.

Мълчаливо подкараха към центъра на града. Фаровете на колите в насрещната лента час по час ги осветяваха, само за да отминат миг по-късно. Покрай тях се нижеха редици от къщи. После се появиха и магазини. След това - офис сгради, строени в началото на миналия век. Бъч се замисли за всички хора, които живееха в Колдуел.

-Мислил ли си дали искаш да имаш деца, Ви?

-Не. Нямам никакво желание.

-Аз някога исках.

-А сега?

-Няма да го бъде, но то е без значение. Бездруго на света вече има достатъчно 0'Нийловци. Даже предостатъчно.

Петнайсетина минути по-късно паркираха зад „Зироу Сам“, но Бъч установи, че му е трудно да слезе от колата. Всичко му бе толкова познато - кадилакът, съквартирантът му, барът, в който пиеше най-редовно - и точно това го правеше неспокоен. Защото, макар всичко друго да си беше съвсем същото, той се беше променил.

Изнервен и напрегнат, Бъч извади от жабката на колата шапка на „Ред Сокс“ и я нахлупи. След това отвори вратата, като си казваше, че драматизира и че всичко е наред.

Излезе от кадилака и се вцепени.

-Бъч? Какво има, човече?

Е, точно това беше големият въпрос. Тялото му сякаш се беше превърнало в антена. Някаква енергия пулсираше през него... викаше го...

Той се обърна и забързано тръгна по Десета улица. Трябваше да разбере какво е това, този магнит, този сигнал, който го зовеше като фар в нощта.

-Бъч? Къде отиваш, ченге?

Ви го сграбчи за ръката, но той се изтръгна и се затича. Имаше чувството, че е завързан за края на някакво въже и нещо го притегляше към себе си.

Като през мъгла си даваше сметка, че Ви тича до него и говори в мобилния си телефон.

-Рейдж? Имаме проблем. Десета улица. Не, Бъч е.

Сега вече Бъч бягаше колкото го държаха краката, а кашмиреното му сако се развяваше зад него. Изведнъж масивното тяло на Рейдж се материализира пред него от нищото и той свърна встрани, с намерението да го заобиколи.

Рейдж обаче беше по-бърз и отново му препречи пътя.

-Бъч, къде отиваш?

Когато вампирът посегна към него, Бъч го блъсна толкова силно, че той политна назад и се удари в тухлената стена.

-Не ме докосвай!

След двестатина метра галопиране Бъч най-сетне видя какво го беше повикало – трима лесъри тъкмо излизаха от една странична уличка.