Споделена любов

Бъч спря. Лесърите - също. Последва ужасяващ миг на безмълвно общуване и в очите на Бъч, разпознал в тях онова, което усещаше в себе си, се появиха сълзи.

-Ти ли си новобранецът? - попита един от тях.

-Разбира се, че е той - отвърна друг. - Пропусна вечерната проверка, идиот такъв.

„Не... не... о, Господи, не...“

Като един, тримата лесъри погледнаха над рамото му - несъмнено към Ви и Рейдж, които се показваха иззад ъгъла. Тримата убийци се приготвиха за нападение - заеха бойна позиция и вдигнаха юмруци.

Бъч направи крачка към тях. После - още една.

-Бъч...

Изпълненият с болка глас, разнесъл се зад него, принадлежеше на Вишъс.

-Господи... не!

ДЖОН ОБЪРНА ДРЕБНОТО СИ ТЯЛО НА ДРУГАТА СТРАНА И ОТНОВО затвори очи. Свит в протритото грозно кресло с цвят на авокадо, той усещаше мириса на Тор с всяко вдишване. Този кошмар за всеки интериорен дизайнер беше любимата вещ на Тор, но Уелси не можеше да го гледа. Поради тази причина то бе заточено в кабинета на Тор в тренировъчния център, където той бе прекарал часове наред в него, вършейки административната си работа, докато Джон учеше наблизо.

От деня на убийствата Джон беше превърнал креслото в свое легло.

Подразнен, той се извъртя и провеси крака през едната облегалка, докато главата и раменете му почиваха в горната половина на стола. После здраво стисна очи, молейки се за малко отдих. Проблемът беше, че кръвта му препускаше бясно във вените, а главата му се пръскаше от безброй мисли, нито една от тях - ясна и определена, и всички до една - неотложно важни.

Господи, занятията бяха свършили преди два часа, а той беше останал да тренира дори след като другите ученици си тръгнаха. На всичкото отгоре от цяла седмица не беше спал добре. Логично беше да заспи като къпан.

Само че все още бе адски вбесен заради Леш. Копелето го беше спукало от подигравки, задето беше припаднал пред всички. Господи, как го мразеше! Ненавиждаше това арогантно, богато, безочливо...

-Отвори очи, момче. Знам, че си буден.

Джон подскочи и едва не падна на пода. Когато си възвърна равновесието, видя Зейдист на прага на кабинета, облечен в обичайната си униформа от прилепнало по якото му тяло поло и широк анцуг.

На лицето му беше изписано обичайното сурово изражение.

-Чуй ме внимателно, защото ще го кажа само веднъж.

Джон сграбчи облегалките на креслото. Май се досещаше за какво става въпрос.

-Не искаш да ходиш при Хавърс - о'кей. Но престани с останалите глупости. Пропускаш храненията, изглеждаш така, сякаш дни наред не си спал, а държанието ти започва яко да ми лази по нервите.

Това не приличаше на никоя родителска среща, на която Джон беше присъствал някога. Забележките определено не му понасяха добре, в гърдите му се надигна раздразнение.

Зи размаха пръст във въздуха.

-Престани да се разправяш с Леш. Остави копелето на мира. И отсега нататък ще идваш в голямата къща за всяко хранене.

Джон се намръщи, после посегна към малкия си бележник, за да е сигурен, че Зи ще го разбере.

-Задръж си отговора, момче. Не ме интересува.

Джон започваше да се вбесява, но Зи се усмихна, разкривайки чудовищните си вампирски зъби:

-Мисля, че си достатъчно разумен, за да не ми се опъваш, нали?

Джон извърна поглед. Прекрасно си даваше сметка, че Зи може да го прекърши на две без никакво усилие. И това още повече засилваше раздразнението му.

-Ще оставиш Леш на мира, ясен ли съм? Не ме карай да се намесвам. На никого от вас няма да му хареса. Кимни, за да съм сигурен, че разбираш.

Джон кимна, обзет от срам. И гняв. И изтощение.

Давейки се в агресията, която напираше в гърдите му, той изпусна шумно дъха си и разтърка очи. Господи, винаги досега беше толкова спокоен, може би дори - плах. Защо напоследък всичко го дразнеше?

-Преобразяването ти наближава. Ето защо.

Джон бавно вдигна глава. Правилно го беше чул, нали?

-Така ли?-попита той на езика на знаците.

-Да. Ето защо е от жизненоважно значение да се научиш да се контролираш. Ако издържиш преобразяването, ще се сдобиеш с тяло, способно на неща, които ще те смаят. Говоря ти за невъобразима сила. Свирепа, животинска сила, която убива. Мислиш, че сега имаш проблеми? Само почакай, докато дойде моментът, в който на плещите ти ще легне и този товар. Ето защо трябва да се научиш на самоконтрол сега.

Преди да излезе от стаята, Зейдист поспря и го погледна през рамо, при което светлината падна върху белега, който прорязваше лицето му и разкривяваше горната му устна.

-И още нещо. Имаш ли нужда да поговориш с някого? За... каквото и да било?

„ Как ли пък не“, помисли си Джон. Само през трупа му щяха да го накарат да отиде при терапевта, при който го бе пратил Хавърс. Последния път, когато беше имал вземане-даване с лечителя на Братството, той го беше изнудил да отиде на психотерапевт, нещо, което Джон не беше искал и което нямаше никакво намерение да повтаря. След всичко, което се беше случило напоследък, щеше да се върне в онази клиника само ако кръвта му изтичаше.

-Джон? Имаш ли нужда да поговориш с някого?

Той поклати глава и Зейдист присви очи.