Споделена любов

Той завъртя кранчето на чешмата, тикна ръцете й йод струята и посегна за сапун. Докато я сапунисваше усърдно, ужасът опъваше чертите на лицето му, очите му сякаш щяха да изскочат, устните му едва се виждаха, толкова силно ги бе стиснал.

-Какво, по дяволите, става тук?

Мариса и Бъч рязко се обърнаха. На прага, без защитно облекло, стоеше Хавърс и изглеждаше по-яростен, отколкото Мариса го бе виждала някога.

-Хавърс...

Брат й я прекъсна, като се хвърли напред и я издърпа от банята.

-Престани! Ох! Хавърс, причиняваш ми болка!

Онова, което последва, стана прекалено бързо, за да може тя да осъзнае какво се случва. В един момент Хавърс я теглеше през стаята, а тя се съпротивляваше, в следващия Бъч го беше притиснал с лице към стената.

-Не ме интересува, че си неин брат - каза Бъч, натъртвайки всяка дума. - Няма да се отнасяш с нея по този начин. Никога.

И той завря лакът в тила му, за да подсили ефекта от думите си.

-Бъч, остави го...

-Разбрахме ли се? - ръмженето на Бъч заглуши думите и. Когато брат й с мъка си пое дъх и кимна, Бъч го пусна, след което най-спокойно отиде до леглото и уви един чаршаф около кръста си, сякаш току-що не се беше нахвърлил върху един вампир.

Хавърс се олюля и трябваше да се опре на леглото, докато си оправяше очилата, иззад които обезумелите му очи я гледаха яростно.

-Искам да се махнеш от тази стая. Веднага.

-Не.

Челюстта на Хавърс увисна.

-Моля?

-Оставам с Бъч.

-В никакъв случай.

Тя отвърна на Древния език:

-Ако той ме иска, ще остана до него като негова шелан. Хавърс я изгледа така, сякаш му бе ударила шамар - слисан и отвратен.

-Забранявам ти. Нямаш ли достойнство?

Бъч не й даде възможност да отговори:

-Наистина е най-добре да си вървиш, Мариса. Двамата с Хавърс се обърнаха към него.

-Бъч? - каза тя.

Суровото лице, което тя обожаваше, омекна за миг, после отново помръкна.

-Ако той те пуска, най-добре е да си тръгнеш.

И никога вече да не се връщаш, казваше изражението му. Сърцето на Мариса заби учестено и тя се обърна към брат си:

-Остави ни сами.

Хавърс поклати глава и тя изкрещя:

-Махай се оттук!

Има моменти, в които женската истерия привлича вниманието на всички, и това беше един от тях. Бъч замълча, а Хавърс изглеждаше напълно поразен.

После бавно отмести поглед към Бъч и присви очи.

-Братството идва да те прибере, човеко. Обадих им се и им съобщих, че можеш да си тръгваш.

С тези думи той хвърли медицинския картон на леглото, сякаш отказваше да се разправя повече, и добави:

-И никога повече не се връщай! Никога!

Когато брат й си тръгна, Мариса дълго се взира в Бъч, но преди каквито и да било думи да успеят да излязат през стиснатото й гърло, той я изпревари:

-Скъпа, моля те, разбери ме. Не съм добре. В мен все още има нещо.

-Не се боя от теб.

-Но аз се боя.

Тя обви ръце около тялото си.

-Какво ще стане с нас, ако сега си тръгна?

„Лош въпрос“, помисли си тя във възцарилата се тишина. -Бъч...

-Трябва да разбера какво са ми сторили - отвърна Бъч и сведе поглед надолу, докосвайки черния белег на корема си. -Трябва да знам какво се крие в тялото ми. Искам да бъда с теб, но не по този начин. Не и докато съм в това състояние.

-С теб съм от четири дни и съм добре. Защо да спираме...

-Върви си, Мариса - глухо каза Бъч; в гласа и в очите му се четеше безкрайна тъга. - Ще дойда за теб веднага щом мога.

„Друг път ще дойдеш“, помисли си тя.

За Бога, ето че историята с Рот се повтаряше и тя отново трябваше да чака, да чака до безкрай, докато един мъж, за когото имаше по-важни неща от нея, беше някъде другаде.

Вече бе изгубила триста години в подобно безплодно очакване.

-Няма да го направя - прошепна тя, после повтори, вече по-уверено: - Не искам да чакам повече. Дори теб. Почти половината ми живот отмина, пропилян в седене у дома с надеждата, че някой мъж ще дойде за мен. Повече не мога да го правя... независимо колко... държа на теб.

-Аз също държа на теб. Затова те моля да си вървиш. За да те защитя.

-За да ме „защитиш“?

Мариса го огледа от главата до петите - отлично знаеше, че беше успял да откъсне Хавърс от нея само защото го бе изненадал. А и Хавърс беше цивилен - ако брат й беше воин, Бъч щеше да бъде смлян от бой.

-Правиш го, за да ме защитиш? За Бога, та аз мога да те вдигна във въздуха само с една ръка, Бъч. Всичко, което можеш да направиш, аз мога да направя по-добре. Така че си задръж помощта.

Което, разбира се, беше най-глупавото нещо, което можеше да каже.

Бъч извърна очи и като сви устни, скръсти ръце пред гърдите си.

-О, Господи!

-Бъч, не исках да кажа, че си слаб...

-Радвам се, че ми напомни за нещо. О, Господи!

-За какво?

Неестествената му усмивка беше ужасяваща.

-Че съм на дъното - както в социално, така и в еволюционно отношение. Така че си върви - при тези думи той кимна към вратата. - Още сега. Много си права - не бива да ме чакаш.

Мариса понечи да го докосне, но студеният, празен поглед на очите му я възпря. По дяволите, беше развалила всичко.