Споделена любов

Без дори да се замисли, без сам да знае как това би могло да й помогне, Бъч зарови лице в шията й и я ухапа. Това се оказа напълно достатъчно. Мариса извика името му, тазът й се вдигна нагоре, мощни спазми разтърсиха тялото й и плъзнаха по гръбнака й. С огромна радост, Бъч остана до нея, докато пулсациите на оргазма постепенно утихваха, като й говореше през цялото време, макар че само Господ знаеше какво й казва.

Когато тялото й се отпусна на леглото, той вдигна глава от врата й. Между полуотворените й устни зърна връхчетата на вампирските й зъби и внезапно усети как го обзема желание, на което не можеше да устои. Той проникна с език в устата й и близна острите връхчета, наслаждавайки се на допира им върху плътта си. Искаше да ги почувства върху кожата си... искаше тя да пие от него, да напълни стомаха си с неговата кръв, да живее от нея.

Насили се да спре и изведнъж се почувства ужасно празен. Беше омаломощен от незадоволени нужди, не всички от които бяха сексуални. Искаше от нея... неща, които и сам не разбираше.

Очите й се отвориха.

-Не знаех, че... усещането ще бъде такова.

-Хареса ли ти?

Усмивката, която се разля по лицето й, беше достатъчна, за да го накара да забрави и собственото си име.

-О, да.

Той я целуна нежно, после оправи полите на роклята й и закопча копчетата на корсажа й, сякаш опаковаше невероятния дар на тялото й. После й помогна да се намести в сгъвката на ръката му и се отпусна до нея. Тя бързо потъваше в сън и за него беше неописуемо удоволствие да я гледа как заспива. Струваше му се най-естественото нещо на света, да стои буден до нея и да бди над съня й.

Макар че, по някаква неизвестна причина, му се искаше да е въоръжен.

-Не мога да си държа очите отворени - промълви тя.

-Не се и опитвай.

Бъч я погали по косата и макар да знаеше, че след десетина минути топките щяха да го болят както никога преди, почувства, че всичко в неговия свят е наред.

„Бъч0'Нийл“, помисли си той, „най-сетне откри своята жена.

ТОЛКОВА ПРИЛИЧА НА ДЯДО СИ. Джойс 0'Нийл Рафърти се наведе над детското креватче и оправи одеялцето на тримесечния си син. Водеха този разговор от деня, в който детето се бе родило, и на нея започваше да й писва. Беше очевидно, че синът й се е метнал на баща си.

-Не, прилича на теб.

Джойс усети как ръцете на мъжа й се обвиват около кръста й и внезапно я обзе желание да се отдръпне. Той явно нямаше нищо против килограмите, които беше качила по време на бременността, но тя доста се тревожеше заради тях.

С надеждата да насочи мислите му в друга посока, тя каза:

-Изборът за другата неделя е твой. Можеш да се грижиш за Шон сам или да докараш мама. Кое предпочиташ?

Той я пусна.

-Защо баща ти не я вземе?

-Нали познаваш татко. Не се оправя много добре с нея, особено когато са затворени натясно в колата. Тя ще започне да става неспокойна, той ще се изнерви и когато пристигнат, ще намерят начин да провалят кръщенето.

Майк въздъхна.

-Смятам, че е по-добре ти да отидеш да вземеш майка си. Ние с Шон ще се оправим. Може би някоя от сестрите ти би могла да дойде с нас.

-Да. Може би Колийн.

Известно време двамата мълчаливо гледаха как Шон диша.

-Ще го поканиш ли?

На Джойс й се прииска да изругае. В семейство 0'Нийл говореха така само за един човек. Брайън. Бъч.Той.Еди и Одел 0'Нийл бяха създали шест деца. Две от тях бяха загубили. Джейни беше убита, а след гимназията Бъч просто си беше тръгнал от живота им. Второто беше благословия, първото -проклятие.

-Той няма да дойде.

-Въпреки това трябва да го поканим.

-Ако се появи, мама съвсем ще се обърка.

В резултат на бързо напредващата деменция, от която страдаше, Одел 0'Нийл понякога мислеше, че Бъч е мъртъв и затова не идва да ги вижда. Другият начин, по който се справяше с отсъствието му, беше, като си измисляше абсурдни истории за него. Като например, че се бил кандидатирал за кмет на Ню Йорк. Или пък следвал медицина. Или че не бил син на баща си и затова Еди не можел да го понася. И трите неща бяха пълни глупости. Първите две - по очевидни причини, а третата, понеже Еди никога не беше харесвал особено никое от децата си, не само Бъч.

-Въпреки това трябва да го поканиш, Джойс. Това е неговото семейство.

-Вече не е.

За последен път беше говорила с брат си... Господи, май беше на сватбата й, преди пет години! Оттогава никой от тях не беше чувал почти нищо за него. В семейството се говореше, че баща им бил получил съобщение от Бъч през... август? Да, към края на лятото. Оставил му телефонен номер, на който можели да го открият, и това бе всичко.

Въздухът излезе от нослето на Шон с тихо свистене.

-Джойс?

-О, хайде де, дори и да го поканя, той няма да се появи.

-Е, в такъв случай ще си спечелиш признание, задето си го поканила, без да ти се налага да се занимаваш с него. А може би той ще те изненада.

-Майк, нямам намерение да му се обаждам. Сякаш си нямаме достатъчно грижи и без него!

Сякаш не й стигаше това, че майка й беше луда и страдаше от Алцхаймер.

Джойс демонстративно си погледна часовника.

-Хей, „От местопрестъплението“ трябва да е започнал.