Споделена любов

Хаос. Движение. Целенасоченост. Това беше монархията, това беше Братството на черния кинжал в действие. Джон почувства, че за него е истинска привилегия да бъде в стаята заедно с тях… колкото и малко време да му оставаше, преди да изритат жалкия му задник на улицата.

Надявайки се да забравят за присъствието му, той се огледа за място, където да седне, и очите му се спряха върху стола на Тор. Като внимаваше да се държи в периферията, той се приближи и се отпусна върху избелялата, прокъсана кожа. Оттук виждаше всичко — писалището на Рот и натрупаните отгоре му неща, вратата, всеки ъгъл на стаята.

Джон подви крака под тялото си, облегна се назад и се заслуша в разговора между Бет и Рот за Съвета на принцепсите. Те наистина бяха страхотен екип. Тя му даваше отлични съвети, а той се вслушваше в тях.

Рот кимна на нещо, което тя каза, и дългата му черна коса се люшна над рамото му и падна върху бюрото. Той я отметна, отвори едно чекмедже и извади отвътре бележник със спирала и химикалка. После, без да поглежда към него, протегна ръка назад и ги подаде на Джон.

Джон пое подаръка с разтреперани ръце.

— Е, лийлан, това получаваш, когато си имаш вземане-даване с глимерата, само гадости. — Рот поклати глава и се обърна към Бъч, Мариса и Ви. — С вас тримата какво става?

Като в мъгла, Джон чуваше думите им, но беше прекалено сконфузен, за да се съсредоточи върху разговора. Господи, може би все пак нямаше да го изритат на улицата… може би.

Окопити се тъкмо когато Мариса казваше:

— Нямат къде да отидат, затова ще останат в къщата, която наех. Само че се нуждаят от дългосрочна помощ, а се боя, че има и други като тях. Жени, на които няма кой да помогне, защото партньорите им са загинали от ръката на лесъри, умрели са от естествена смърт или пък, не дай боже, ги малтретират. Ще ми се да имаше някаква програма…

— Да, определено се нуждаем от програма. Както и от хиляда други неща. — Рот разтърка очите си, скрити от тъмните очила, и отново погледна към Мариса. — Окей, възлагам го на теб. Проучи как хората са се погрижили за този проблем и прецени какво можем да направим за нашата раса. Кажи ми от какво ще имаш нужда като пари, персонал и условия и го направи.

Мариса го зяпна с широко отворена уста.

— Господарю?

Бет кимна.

— Страхотна идея. Знаеш ли какво, Мери работеше със социалните служби, докато беше доброволка в горещата линия за превенция на самоубийства. Можеш да започнеш от нея. Мисля, че тя знае доста по въпроса.

— Аз… да, мисля да се заема с това. — Мариса погледна към Бъч и той й се усмихна в отговор, бавен и много мъжки израз на уважение. — Да… ще го направя.

И тя прекоси стаята като замаяна, но на вратата се спря и погледна назад.

— Само че… никога не съм правила нещо такова. Искам да кажа… работила съм в клиниката, но…

— Ще се справиш прекрасно, Мариса. А ако се нуждаеш от помощ, трябва само да помолиш за нея. Нали?

— А… да, благодаря.

— Чака те много работа.

— Да…

Мариса направи реверанс, въпреки че беше обута с панталон. Рот се усмихна лекичко, после погледна към Бъч, който я бе последвал.

— Ченге, двамата с Ви ще го направите тази вечер. Искам те тук след един час.

Бъч като че пребледня, но кимна и излезе от стаята заедно с Вишъс.

Рот насочи вниманието си обратно към своята шелан и Джон надраска нещо в бележника и го подаде на Бет. Тя го прочете на Рот и той наклони глава на една страна.

— Върви, синко. Да, знам, че съжаляваш. Приемам извинението ти. Но от днес нататък ще спиш тук. Не ме интересува дали ще е в това кресло, или в някоя от спалните на етажа.

Джон кимна и кралят добави:

— И още нещо. Всяка нощ, точно в четири часа, ще излизаш на разходка със Зейдист.

Джон подсвирна въпросително.

— Защо? Защото аз ти казвам. Всяка нощ. В противен случай ще трябва да напуснеш програмата и да си отидеш оттук. Ясно? Свирни два пъти, ако ме разбираш и приемаш.

Джон го направи.

После написа едно смутено „Благодаря“ и си тръгна.

33.

Четиридесет и пет минути по-късно Бъч стоеше на прага на кухнята и гледаше как Мариса разговаря с Мери и Джон. Тримата се бяха навели над схема с всички социални служби и агенции в щата Ню Йорк. Мери беше избрала подхода на отделния случай, за да обясни на Мариса как действа системата, а Джон се беше съгласил да вземат него за пример.

Боже, на хлапето не ще да му е било никак лесно. Роден в тоалетната на една автогара. Открит от чистача и отнесен в католическо сиропиталище. Изпратен при приемни родители, които не давали и пукната пара за него, когато църквата орязала бюджета на сиропиталището. А нещата тепърва щели да стават още по-лоши — напуснал училище на шестнадесет. Избягал от приемните си родители. Заживял в нищета, издържайки се с работа като помощник в кухнята на някакъв ресторант. Имаше късмет, че изобщо бе оцелял.

А Мариса очевидно възнамеряваше да помага на деца като него.