Споделена любов

Само че когато Ви положи длан на гърдите му, единственото, което Бъч усети, беше топла тежест. Бъч се намръщи. Това ли беше? Само това? Да изкарат акъла на Мариса за едното…

Сърдит, той погледна надолу.

О, това било грешната ръка.

— Опитай да се отпуснеш — каза Ви, докато ръката му описваше бавни кръгове над сърцето на Бъч. — Дишай дълбоко. Колкото си по-спокоен, толкова по-лесно ще ти бъде.

Интересен избор на думи. Точно същото, което Бъч беше казал на Мариса, когато… Тъй като не искаше да се вълнува ненужно, той си наложи да не мисли за това и се опита да отпусне рамене. Неуспешно.

— Нека подишаме заедно, ченге. Точно така. Вдишай. Издишай. Дишай заедно с мен. Така е добре. Разполагаме с цялото време на света.

Бъч затвори очи и се съсредоточи върху успокояващия допир на Ви. Върху топлината на ръката му. Върху въртеливото й движение.

— Точно така. Браво, ченге. Така е добре, нали.

Кръговете постепенно се забавиха, дишането на Бъч стана по-дълбоко и по-леко. Сърцето му започна да си почива между отделните удари, паузите между тях ставаха все по-дълги и по-дълги. И през цялото време гласът на Ви напевно редеше думи, проникваше дълбоко в съзнанието му, хипнотизираше го.

— Окей, Бъч, погледни ме. Отвори очи.

Бъч повдигна натежали клепачи и олюлявайки се, спря поглед върху лицето на Ви. Изведнъж настръхна. Дясната зеница на Ви започна да се разширява, докато напълно закри и ириса, и бялата част на окото. Какво, по…

— Всичко е наред, Бъч. Не се тревожи за това, което виждаш. Просто погледни в мен. Хайде, погледни в мен, Бъч. Почувствай ръката ми върху гърдите си. Добре… сега искам да потънеш в мен. Отпусни се и потъни… в… мен.

Бъч впери поглед в чернотата пред себе си и отново се съсредоточи върху дланта над сърцето си. С крайчеца на окото си видя как сияещата ръка на Ви се вдига, но вече бе прекалено унесен, за да се уплаши. Струваше му се, че се препъва леко и полита във въздуха, изгубвайки се във Вишъс…

… и потъва в бездна от мрак.

Господин Х. се събуди и докосна гърдите си, за да провери раните си. Беше доволен от това, колко бързо зарастват, но все още не си беше възвърнал силата.

Повдигайки предпазливо глава, той огледа онова, което някога трябва да е било уютно семейно кътче. Сега, когато Обществото на лесърите се беше нанесло в къщата, стаята беше просто четири стени, избелял килим и оръфани завеси.

Ван се показа от веселата празна кухня и се закова на място.

— Буден си! Боже, мислех, че скоро ще ми се наложи да те погреба в задния двор.

Господин Х. се закашля и каза:

— Донеси ми лаптопа.

Когато Ван се върна с компютъра, господин Х. се повдигна и като се облегна на стената, отвори файл с име „Оперативни бележки“, отиде на пасажа, озаглавен „Юли“, и се залови да преглежда записките, въведени преди девет месеца. Имаше бележки за всеки ден. Бяха от времето, когато за първи път стана водач на лесърите, времето, когато все още му пукаше.

Докато той четеше, Ван се въртеше наоколо.

— Двамата с теб имаме нова цел — каза господин Х. разсеяно.

— Така ли?

— Човекът, когото видяхме днес. Трябва да го намерим.

Господин Х. се спря на бележките от седемнайсети юли, ала те не съдържаха онова, което търсеше.

— Целта ни е да го открием — продължи той — и да го извадим от играта. Да го открием… и да го извадим от играта.

Човекът трябваше да умре, така че заблудата на господин Х. да стане истина и Омега никога да не научи, че неговият троянски кон не е бил убит от Братството.

Същинското премахване на човека обаче трябваше да бъде извършено от някой друг лесър. След сблъсъка, на който беше станал свидетел тази вечер, господин Х. нямаше намерение да рискува собствената си кожа. Не можеше да си позволи отново да пострада сериозно.

Юли… юли… може би бъркаше месеца, но беше готов да се закълне, че някъде по това време в Колдуелската академия за бойни изкуства, предишната щабквартира на Обществото, се беше появило едно ченге, което приличаше на този човек. Да, ето че воденето на подробни записки му се отплащаше. Както и фактът, че бе поискал да види значката на ченгето.

— Казва се Бъч О’Нийл — каза господин Х. на глас. — Номерът на значката му е 852. Адресът му е бил в „Корнуел Апартмънтс“, но съм сигурен, че вече не живее там. Роден е в Бостънската женска болница, от родители Едуард и Одел О’Нийл.

Господин Х. вдигна поглед към Ван и се усмихна.

— На какво да се обзаложим, че те все още живеят в Бостън?

34.

Дъждовните капки падаха по лицето на Бъч. Навън ли беше? Като че ли, да. По дяволите… изглежда здравата се беше отрязал. Защото лежеше проснат по гръб на земята, главата му щеше да се пръсне, а да се опита да отвори очи, му се струваше непосилна задача. Май беше най-добре просто да си лежи и да чака. Да… трябваше да поспи малко…

Само че дъждът адски му лазеше по нервите. Ужасно гъделичкаше всеки път, когато поредната капка се разплискаше върху лицето му и се стечеше в яката му. Той вдигна ръка, за да се предпази.

— Идва на себе си.