Споделена любов

— Защо не искаш да бъдем заедно?

— Искам. Но предпочитам бъдещето, което имаме сега, пред хипотетичните векове, които бихме могли да имаме. Не го ли разбираш?

Бъч шумно издиша и нещо го стисна за гърлото.

— Господи, толкова те обичам.

Очевидно логиката й не му се нравеше особено.

— Бъч, ще се откажеш ли, ако те помоля?

Той не отговори и Мариса закри очите си с ръце, въпреки че не й бяха останали сълзи.

— Обичам те — повтори той. — Така че… да, ако ме помолиш, ще се откажа от преобразяването.

Мариса свали ръце и си пое дъх.

— Закълни ми се. Тук и сега.

— Кълна се в майка си.

— Благодаря ти… — прошепна тя и го прегърна. — Господи, благодаря ти! И ще измислим нещо за… за проблема с храненето. Мери и Рейдж са го направили. Аз просто… Бъч, можем да имаме чудесно бъдеще.

За известно време между тях се възцари тишина. Те просто седяха на пода и мълчаха. Изведнъж, съвсем неочаквано, Бъч каза дрезгаво:

— Имам трима братя и една сестра.

— Моля?

— Никога не съм ти разказвал за семейството си. Имам трима братя и една сестра. Бяха две, но изгубихме едната.

— О! — Мариса се отдръпна леко, стресната от странния му тон. От следващите му думи, изречени със същия глух глас, я побиха тръпки:

— Най-ранният ми спомен е за това как донасят сестра ми Джойс от родилния дом. Исках да я видя и изтичах до кошарката й, но баща ми ме блъсна настрани, за да могат по-големият ми брат и другата ми сестра да я видят. Аз се ударих в стената, а баща ми вдигна брат ми, така че да може да докосне бебето. Никога няма да забравя гласа му… — При тези думи Бъч заговори с бостънски акцент: — „Това е сестричката ти, Теди. Искам да я обичаш и да се грижиш за нея.“ Спомням си, че си помислих: „Ами аз?“. Аз също исках да я обичам и да се грижа за нея. „Татко, и аз искам да помагам“, обадих се аз, но той дори не ме погледна.

Мариса осъзна, че е стиснала ръката на Бъч толкова силно, че несъмнено му причиняваше болка, но той сякаш не забелязваше. А тя просто не бе в състояние да го пусне.

— Оттогава — продължи Бъч — започнах да забелязвам колко различно се държат майка ми и баща ми с другите си деца. Особено в петък и събота вечер. Баща ми обичаше да пие и аз бях този, към когото се обръщаше, когато имаше нужда да срита някого.

Мариса ахна и Бъч поклати глава равнодушно.

— Не беше чак толкова страшно. Благодарение на него се научих да понасям удари забележително добре, нещо, което впоследствие неведнъж ми е било от полза. Както и да е… веднъж в Деня на независимостта… трябва да съм бил на дванадесет… — Бъч разтърка наболата си брада. — Да, беше Денят на независимостта и както обикновено цялото семейство беше в къщата на чичо ми в Кейп Код. Брат ми и неговите приятелчета задигнаха няколко бири от хладилника и отидоха да ги изпият в гаража. Аз се спотайвах в храстите, защото исках да ме повикат при тях. Нали се сещаш… надявах се, че брат ми… — Бъч се прокашля и продължи: — Когато баща ми дойде да ги търси, другите момчета офейкаха, а брат ми едва не напълни гащите. Баща ми обаче само се разсмя. И му каза да внимава майка ни да не разбере. След това ме забеляза, скрит в храстите. Приближи се. Извлече ме за яката и ме зашлеви с опакото на ръката си толкова силно, че от устата ми рукна кръв.

Бъч се усмихна студено и Мариса забеляза, че от предния му зъб липсва парченце.

— Каза ми, че било, задето съм шпионирал брат си, за да го натопя. Кълнях му се, че просто съм гледал и че не съм имал намерение да кажа на никого. Той ме зашлеви още веднъж и каза, че съм извратен. Брат ми… брат ми просто гледаше отстрани. Без да каже нито дума. А когато минах покрай майка ми с разцепена устна и счупен зъб, тя само притисна сестричката ми Джойс до себе си и извърна поглед. — Бъч поклати глава. — Когато се прибрах в къщата, отидох в банята и се измих, а после се качих в стаята, където спях. Изобщо не ме беше грижа за Бог, но като добър католик коленичих, допрях молитвено ръце и се помолих да имам друго семейство. Моля те, нека това не е истинското ми семейство. Моля те, нека да има друго място, където мога да отида…

Мариса имаше чувството, че Бъч дори не забелязва, че е преминал в сегашно време. Или че стиска разпятието около врата си така, сякаш животът му зависи от това.

Устните му се изкривиха в някакво подобие на усмивка.

— Но Господ трябва да е знаел, че не съм сигурен дали го има, защото нищо не се случи. А през есента убиха сестра ми Джейни.

Мариса рязко си пое дъх и Бъч посочи към гърба си.

— Затова имам татуировка на гърба. Отбелязвам годините, откакто я няма. Аз последен я видях жива, преди да се качи в колата с онези момчета, които… се поругаха с нея зад гимназията ни.

Мариса протегна ръка към него.

— Бъч, толкова…

— Не, нека да довърша. То е като влак — тръгне ли веднъж, не можеш да го спреш.

Бъч пусна разпятието и прокара ръце през косата си, после продължи: