Споделена любов

Чий бе този плътен глас? На Ви… точно така, на Ви… а Ви беше… неговият съквартирант? Или нещо такова. Да… съквартирант. Той много харесваше Ви.

— Бъч?

Този път се обади жена. Страшно уплашена жена.

— Бъч, чуваш ли ме?

О, той я познаваше! Тя беше… любовта на живота му… Мариса.

Бъч с усилие отвори очи, без да е сигурен дали е буден, или халюцинира. Поне докато не видя лицето на своята жена.

Тя беше взела главата му в скута си и се бе навела над него, а сълзите й мокреха лицето му. А Ви… Ви беше приседнал до нея, стиснал напрегнато устни, които се бяха превърнали в съвсем тънка линия, пресичаща козята му брадичка.

Бъч се опита да проговори, но в устата му имаше нещо, което му пречеше. Той посегна да го извади и Мариса понечи да му помогне, но Ви ги спря:

— Още не. Мисля, че още не са свършили.

Кое не е свършило?

Изведнъж се разнесе тропот на крака. Бъч повдигна глава и с изненада установи, че звукът идва от него. Обувките му подскачаха нагоре-надолу, после спазмите тръгнаха нагоре по краката му. Той се опита да ги спре, но гърчът го надви и обхвана бедрата и корема му. Гръбнакът му се изви в дъга и се блъсна в коравия под, а ръцете му замахаха неконтролируемо.

Бъч се опита да издържи и да запази съзнание възможно най-дълго, но накрая трябваше да се предаде.

Когато дойде на себе си, му се виеше свят.

— Този път не продължи дълго — каза Мариса, милвайки косата му. — Бъч, чуваш ли ме?

Той кимна и се опита да вдигне ръка, но в този миг краката му подхванаха нов танц. След още три пристъпа коланът най-сетне беше изваден от устата му. Бъч се опита да каже нещо и едва тогава си даде сметка точно колко е пиян. Мозъкът му направо отказваше да работи, така се бе отрязал. Само че… я чакай… защо не си спомняше да се е напивал?

— Мариса — измърмори той и улови ръката й. — Не исках да те видя да пиеш толкова.

Не точно това се беше опитал да каже.

— Ъъъ… не ме виждаш аз да пия толкова много… искам.

О, зарежи! Господи… в главата му беше истинска каша.

Ви се усмихна лекичко, но с онази престорена усмивка, с която лекарите гледат пациент, който всеки момент ще повърне.

— Трябва да му дадем нещо сладко. Рейдж, да ти се намира някоя близалка?

Бъч вдигна поглед и видя как един адски красив тип коленичи до него.

— Познавам те — каза той. — Здрасти… приятелю.

— Здрасти, мой човек.

Рейдж извади една близалка от джоба на пуловера си, махна опаковката и я напъха в устата му.

Бъч простена. Мамка му, това беше най-прекрасното нещо, което беше вкусвал през живота си. Грозде. Сладко. Мммм…

— Нов пристъп ли получава? — попита Мариса.

— Мисля, че му харесва — промърмори Рейдж. — Така ли е, ченге?

Бъч кимна, при което близалката едва не изпадна от устата му, та се наложи Рейдж да поеме нещата в свои ръце и да я задържи на мястото й.

Всички бяха толкова мили. Мариса го милваше по косата и го държеше за ръка. Топлата длан на Ви почиваше върху единия му крак, а Рейдж се грижеше близалката да остане там, където трябва…

Изневиделица умствената му дейност и краткосрочната му памет се възстановиха, сякаш някой беше налял мозъка му обратно в черепа. Не беше пиян. Регресията. Семейната регресия. Ръката на Ви на гърдите му. Черната бездна.

— Какво стана? — попита той, обзет от паника. — Ви… какво откри? Какво…

Всички около него си поеха дълбоко дъх и някой измърмори:

— Слава богу! Сега вече наистина дойде на себе си.

В същия миг отдясно се приближиха чифт подковани със стомана ботуши. Бъч прикова поглед в тях, после бавно го плъзна нагоре по обутите в кожа крака и масивното тяло над тях.

Рот се надвеси и свали тъмните си очила, разкривайки две искрящи светлозелени очи. Тъй като те сякаш нямаха зеници, ефектът беше, като да погледнеш право в два прожектора.

Рот се ухили широко и ослепително белите му вампирски зъби проблеснаха.

— Как си… братовчеде?

Бъч се намръщи.

— Какво…?

— Във вените ти тече от моята кръв, ченге — каза Рот и все така широко усмихнат, си сложи очилата. — Аз си мислех, че си цар само на това, да се забъркваш в големи каши, но ти си бил имал царска кръв.

— Ти… сериозно ли?

Рот кимна.

— Ти си от моето потекло. Потомък на моя род.

Гърдите на Бъч се стегнаха и той се приготви за поредния пристъп. Останалите сториха същото — Рейдж извади близалката от устата му и посегна към колана, Мариса и Ви застанаха нащрек.

Но той се разтресе от смях. Гръмогласен пристъп на ликуваща истерия, от който го заболя коремът, а очите му се насълзиха.

Бъч се смееше ли, смееше, целуна ръката на Мариса и продължи да се смее.

Когато Бъч избухна в смях, Мариса съвсем ясно почувства задоволството и вълнението, които кипяха в тялото му. Но когато срещна щастливия му поглед, тя усети, че не е в състояние да сподели радостта му.

Усмивката му помръкна.

— Скъпа, всичко ще бъде наред.

Вишъс се изправи.

— Защо не ви оставим за малко сами?

— Благодаря — отвърна Мариса.

Когато братята излязоха от стаята, Бъч се надигна и седна.

— Това е шансът ни…

— Ако те помоля, ще се откажеш ли от преобразяването?

Бъч се вцепени, сякаш тя отново го бе зашлевила през лицето.

— Мариса…

— Ще го направиш ли?