Споделена любов

Докато разговорът продължаваше, Бъч забеляза, че гласът й е различен. По-дълбок. По-смел. Очите й блестяха будно, въпросите й ставаха все по-проницателни. Бъч изведнъж си даде сметка, че тя е забележително интелигентна. Щеше да се справи отлично.

Господи, колко я обичаше! И отчаяно жадуваше да бъде мъжът, от когото тя се нуждае. Като по поръчка, точно в този момент чу шум от стъпки и долови мириса на турски тютюн.

— Рот ни чака, ченге.

Бъч задържа погледа си върху Мариса в продължение на още един миг и каза:

— Да го направим.

Внезапно Мариса вдигна очи.

— Бъч? Ще се радвам да чуя какво можеш да ни кажеш за полицията — обърна се тя към него и докосна диаграмата. — Виждам, че съществуват доста сценарии, при които ще имаме нужда от намесата на правоохранителна организация. Рот ще трябва да помисли за създаването на някаква гражданска милиция.

— Каквото поискаш, скъпа — отвърна той, без да откъсва поглед от лицето й, сякаш се опитваше да го запечата в съзнанието си. — Но ми дай няколко минути.

Мариса кимна, усмихна се разсеяно и отново се залови за работа.

Неспособен да се въздържи, Бъч отиде до нея и я докосна по рамото. Когато тя вдигна поглед, той я целуна по устните и прошепна „Обичам те“.

Очите й светнаха и той я целуна още веднъж, преди да се обърне към Ви. Господи, така се надяваше регресията да открие и нещо друго, освен една камара бели като мляко ирландци.

Двамата с Вишъс се качиха на втория етаж. В пищния кабинет беше само Рот, който стоеше облегнат на камината и се взираше в огъня, потънал в мисли.

— Братко? — обади се Ви. — Да не идваме в лош момент?

— Не. — Рот им махна да влязат, при което диамантеният пръстен на ръката му проблесна. — Затворете вратата.

— Имаш ли нещо против да повикам подкрепление? — попита Ви и кимна към коридора. — Ще ми се Рейдж да го държи.

— Добре.

Вишъс излезе, а Рот се загледа в Бъч толкова напрегнато, че очите зад тъмните стъкла бяха като два лъча светлина.

— Не очаквах Скрайб Върджин да се съгласи.

— Радвам се, че го направи.

И още как.

— Нали разбираш с какво се захващаш? Адски ще боли и може да те остави да вегетираш като жив труп.

— Ви вече ме осветли по този въпрос. Не ме е страх.

— Браво на теб — измърмори Рот одобрително. — Твърдо си решен, а?

— Има ли друг начин да разбера какво се крие в миналото ми? Не. Така че няма смисъл да се паникьосвам.

Двукрилата врата се затвори и Бъч вдигна поглед. Рейдж беше бос и с влажна коса, носеше избелели дънки и черен поларен блузон. По някаква нелепа причина, Бъч забеляза, че дори стъпалата му бяха страхотни. Нито следа от косми по кокалчетата или криви нокти. Копелето беше съвършено от главата до петите.

— По дяволите, ченге — каза той. — Наистина ли смяташ да го направиш?

Бъч кимна и Вишъс пристъпи иззад Рейдж и си свали ръкавицата.

— Ще трябва да си махнеш ризата, приятелю.

Бъч се съблече до кръста и хвърли марковата риза на дивана.

— Мога ли да задържа кръста?

— Да. Не би трябвало да се разтопи. Поне не твърде много.

Ви напъха ръкавицата в задния си джоб, после свали кожения си колан и го подаде на Рейдж.

— Искам да го сложиш в устата му и да го държиш там, за да не си строши зъбите. Но не го докосвай. И без това ще получиш изгаряния само от това, че си толкова близо.

Рейдж пристъпи напред, но неочаквано почукване на вратата ги прекъсна.

Иззад солидното дърво долетя гласът на Мариса.

— Бъч? Рот?

Ново почукване. Още по-силно.

— Господарю? Какво става там?

Рот погледна към Бъч и повдигна въпросително вежди.

— Нека поговоря с нея — каза Бъч.

Рот отвори вратата със силата на волята си и Мариса нахълта в стаята. Погледът й се премести от ръката на Ви към голите гърди на Бъч и лицето й пребледня като платно.

— Какво ще му правите?

Бъч направи крачка към нея.

— Ще се опитаме да разберем дали във вените ми тече кръвта на расата ти.

Мариса го зяпна с широко отворена уста. После рязко се обърна към Рот.

— Кажи им да спрат. Кажи им, че не могат да го направят. Кажи им…

— Изборът е негов, Мариса.

— Но това ще го убие!

— Мариса — каза Бъч, — заслужава си риска, за да открия истината.

Тя се завъртя към него и го погледна с пламнали от изпепеляващ гняв очи. Последва пауза, после тя го зашлеви през лицето.

— Това е, задето не те е грижа за самия теб — каза тя и без дори да си поеме дъх, го зашлеви още веднъж. — А това е, задето не ми каза какво смяташ да правиш.

Силна болка опали бузата на Бъч и запулсира с ритъма на сърцето му.

— Момчета, ще ни оставите ли сами за малко? — тихо каза той, без да откъсва очи от пребледнялото й лице.

Когато братята изчезнаха, Бъч се опита да улови ръцете й, но тя рязко ги дръпна и ги обви около тялото си.

— Мариса… това е единственият начин, за който се сещам.

— Начин да постигнеш какво?

— Да бъда онзи, от когото се нуждаеш.

— Да бъдеш онзи, от когото се нуждая? Нужно ми е само да бъдеш себе си. И да си жив.

— Това няма да ме убие.

— Колко успокояващо! И откъде си сигурен? Да не си го правил и преди?

— Трябва да го сторя.

— Не, не трябва…