Споделена любов

Бъч я погледна и по лицето й прочете същата сурова решителност, която изпълваше и него самия.

— Е? — настоя тя. — Какво ще му сторите?

Рот кимна към Ви.

— Ще се погрижиш ли, братко?

Обяснението на Вишъс беше ясно и конкретно. И ужасяващо.

Така де, всеки план, който завършваше с думите „а след това ни остава само да се молим“, надали приличаше на разходка из „Дисниленд“.

— Къде ще го направите? — попита Мариса.

— В тренировъчния център. В стаята с оборудването има място за оказване на първа помощ и физиотерапия.

Последва дълго мълчание. Бъч не откъсваше поглед от Мариса. Възможно ли бе да…

— Окей — каза тя най-сетне. — Кога ще го направим?

Очите на Бъч едва не изскочиха от орбитите.

— Скъпа…

Тя обаче не сваляше поглед от лицето на Вишъс.

— Кога?

— Утре вечер. Шансовете му ще са по-добри, ако има малко време да се съвземе след регресията.

— Утре вечер тогава — каза Мариса и обви ръце около тялото си.

Ви кимна и погледна към Бъч.

— Предполагам, че ще искате да бъдете сами. Днес ще остана тук, така че Дупката ще е на ваше разположение.

Бъч беше толкова поразен, че изобщо не разбираше какво се случва.

— Мариса, ти…

— Да, сигурна съм. И ужасена — отвърна тя и като мина покрай него, се запъти към вратата. — А сега искам да отида в къщата за гости, ако нямаш нищо против.

Бъч грабна ризата си и я последва.

Докато вървяха, той я улови за лакътя, но въпреки това не можа да се отърве от усещането, че тя го води.

Когато стигнаха в Дупката, Бъч нямаше представа какво изпитва Мариса. Беше прекосила двора мълчаливо, ала решително и съсредоточено като войник на поход.

— Бих искала нещо за пиене — каза тя, когато затвориха вратата след себе си.

— Веднага.

Поне с това Бъч знаеше как да се справи. Стига в къщата да имаше и нещо друго, освен твърд алкохол.

Той отиде в кухнята и отвори хладилника. По дяволите… пликове с престояли бургери и сандвичи с тортила. Пакетчета с горчица. Два пръста мляко, което отдавна се беше вкиснало.

— Не съм много сигурен какво имаме. Може би само вода?

— Не, искам питие.

Бъч вдигна глава от формата за лед.

— Ъъъ… добре. Имаме уиски и водка.

— Ще опитам водката.

Докато й наливаше „Сива гъска“ и пускаше няколко кубчета лед в чашата, Бъч гледаше как Мариса обикаля из стаята. Как оглежда компютрите на Ви. Джагата. Плазменият телевизор.

Той се приближи до нея. Жадуваше да я вземе в прегръдките си, но вместо това й подаде питието.

Мариса поднесе чашата до устните си, отметна глава назад, отпи голяма глътка… и се закашля, а очите й се насълзиха. Докато тя се мъчеше да си поеме дъх, Бъч я отведе до дивана, помогна й да седне и се настани до нея.

— Мариса…

— Млъкни.

Бъч скръсти ръце в скута си, докато тя се бореше с водката. След като някак си успя да преглътне около половин пръст, Мариса направи гримаса и остави чашата на масичката пред себе си.

Всичко стана толкова бързо, че Бъч не знаеше как да реагира. В един момент той се взираше в здраво преплетените си пръсти, а в следващия Мариса беше в скута му и… о, господи… езикът й беше в устата му.

Усещането беше невероятно, но нещо не бе наред. Отчаянието, гневът и страхът, които се излъчваха от нея, далеч не бяха най-подходящият съпровод. В крайна сметка, вместо да ги сближи, това щеше да ги отдалечи един от друг.

Бъч нежно я отдръпна от себе си, въпреки че цялото му тяло негодуваше срещу това.

— Мариса…

— Искам да правим секс.

Бъч затвори очи. Господи, той също. Цяла нощ. Но не и така.

Пое си дълбоко дъх, мъчейки се да намери правилните думи… и когато отвори очи, видя, че тя бе свалила полото си и тъкмо разкопчаваше черния си сутиен, при вида на който Бъч напълно се стъписа.

Ръцете му се обвиха около кръста й, когато сатенените чашки освободиха гърдите й и зърната й настръхнаха от студа. Той се приведе напред, готов да впие устни в първото късче от тялото й, което му попадне, но внезапно спря. Нямаше да го направи по този начин. Та въздухът между тях направо тегнеше от напрежение!

Ръцете й посегнаха към панталона му, но той ги спря.

— Мариса… недей.

— Не го казвай.

Той се надигна и я отдръпна от себе си.

— Обичам те.

— Тогава не ме спирай.

Той поклати глава.

— Не го искам. Не и докато положението между нас е такова.

Тя го изгледа невярващо, после изтръгна ръцете си от неговите и извърна глава.

— Мариса…

— Не мога да повярвам — каза тя, отблъсквайки ръцете му. — Единствената ни нощ сами и ти ми отказваш.

— Нека… Господи… позволи ми да те прегърна. Хайде, Мариса.

Тя разтърка очи и се разсмя горчиво.

— Май наистина ми е писано да умра девствена. Е, да, технически погледнато, не съм, но…

— Не съм казал, че не искам да бъда с теб.

При тези думи тя го погледна и Бъч видя, че върху клепачите й проблясват сълзи.

— Аз просто… — продължи той. — Не и с гняв. Той ще омърси всичко. А аз искам да е… прекрасно.

Какво като думите му бяха сякаш извадени от училищна пиеса? Той наистина ги мислеше.