Споделена любов

В тялото му бушуваше буря и изопваше мускулите му. Освен това пиеше нещо. Нещо толкова вкусно, че му се плачеше… нещо гъсто и прекрасно се стичаше по езика му, уханно вино. Докато преглъщаше отново и отново, си спомни, че и преди бе опитвал нещо подобно. Не от същата реколта, но…

Той отвори очи и едва не припадна.

Беше жив, преминал бе от другата страна и…

Я чакай, та това не беше Мариса! Над лицето му падаше черна коса.

Бъч рязко се отдръпна.

— Мариса?

Когато чу гласа й, той се обърна по посока на звука. И едва не подскочи.

Исусе Христе! Изобщо не очакваше да види това и определено не приличаше на поздрав по случай началото на новия му живот. Ни най-малко.

Рот бе като излязъл от филм на ужасите — огромен, ръмжащ вампир с оголени зъби и пламнали очи. И се мъчеше да се докопа до него.

За щастие, Вишъс и Мариса се опитваха да му попречат. За нещастие, надали щяха да успеят да го удържат още дълго.

Бъч вдигна поглед към Бет, която бе поднесла ръка към устата си и се опитваше да затвори раната на китката си.

— О… мамка му.

Беше изпил много от кръвта й, нали? Мамка му.

Бъч отпусна глава на масата. Рот щеше да го убие. В това нямаше никакво съмнение. Когато Вишъс и Мариса го пуснеха, кралят щеше да помете стаята с него.

Бъч ругаеше наум и се опитваше да прецени разстоянието до вратата, когато Бет отиде до тримата вампири.

— Рот? — повика тя краля и като сниши глас, се обърна към Мариса и Ви: — Не го пускайте още.

Бъч се завъртя на една страна и срещна погледа на Мариса, молейки се това да не са последните мигове от живота му. Нямаше търпение да бъде близо до нея, но си даваше сметка, че трябва да е много внимателен.

— Рот? — повтори Бет.

Инстинктите на Рот бяха извън контрол и Бет трябваше да му говори дълго, преди да успее да привлече вниманието му.

— Всичко свърши — каза тя и го помилва по лицето. — Всичко свърши, край.

С отчаян стон Рот докосна с устни дланта й и затвори очи в агония.

— Кажи им… кажи им да ме пуснат полека. И, Бет… ще ти се нахвърля. То е по-силно от мен. Но е по-добре, отколкото да го убия.

— Аха… много по-добре — съгласи се Бъч.

Бет направи крачка назад и се приготви.

— Пуснете го.

Беше като да освободят див тигър. Мариса отскочи встрани и побърза да се махне от пътя му, докато Рот отхвърли Вишъс от себе си с такава мощ, че той се блъсна в един шкаф.

С един добре премерен скок кралят се хвърли към Бет и впи зъби в шията й. Тя ахна и се отпусна в екстаз, а Рот се обърна и прикова унищожителен поглед в лицето на Бъч. За всички бе очевидно, че сега кралят пие не от глад, а за да маркира територията си. Много скоро въздухът в стаята натежа от мириса на обвързването му, недвусмислено предупреждение за всички наоколо. Когато сметна, че у никого не бе останала и капка съмнение кому принадлежи Бет, той я взе в обятията си и излезе.

Бъч протегна ръце към Мариса и тя отиде при него като сгряващ лъч, обещание за бъдеще, което си струва да бъде живяно, като любящо опрощение. Тя се наведе над него и го прегърна здраво, а той я целуна, мълвейки нежни безсмислици, които се лееха от устата му забързано и неконтролируемо.

Когато за миг се откъснаха един от друг, за да си поемат въздух, Бъч погледна към Ви. Застанал неловко до отворената врата, той се взираше в пода, а едрото му тяло потръпваше едва забележимо.

— Ви?

Диамантените очи на Вишъс се вдигнаха и той примига няколко пъти.

— Здрасти, мой човек.

Бъч протегна ръка към него, но той поклати глава.

— Радвам се, че се завърна, ченге.

— Майната ти, Ви… докарай си задника тук.

Ви мушна ръце в джобовете си и бавно се приближи до носилката. Мариса бе тази, която ги свърза, придръпвайки ръката на Ви напред, така че Бъч да я достигне.

— Добре ли си? — попита Бъч и я стисна.

За частица от секундата Ви също стисна неговата, после тропна с тежкия си ботуш по пода и отдръпна ръка.

— Аха.

— Благодаря ти.

— Аха.

Ви очевидно се чувстваше толкова неловко, че Бъч го съжали и смени темата:

— Е, приключихме ли? Това ли беше?

Ви поглади козята си брадичка и погледна първо към часовника, а после — към тялото на Бъч.

— Да изчакаме още десетина минути.

Бъч прекара времето, като милваше ръцете на Мариса. Раменете й. Лицето. Косата.

— Е, предполагам, че това бе всичко — промърмори Ви най-сетне.

Въпреки че в гласа на Вишъс се долавяше странно разочарование, Бъч се ухили широко.

— Е, не беше чак толкова лошо. Като се изключи онова с умирането, разбира се. То не беше…

Изведнъж Бъч се свъси и не успя да довърши.

— Какво има? — попита Мариса.

— Не знам. Аз…

Нещо се случваше. Нещо се случваше вътре в него. Вишъс побърза да дойде до масата.

— Какво става, ченге?

— Аз…

Заля го вълна от болка, като че ли покров от гвоздеи се обви около тялото му и го проряза до мозъка на костите. Бъч изохка под яростната атака, зрението му ту изчезваше, ту се възвръщаше.

— Мамка му. Умирам…

Внезапно лицето на Ви изникна пред него. Копелето се усмихваше… хилеше се като някакъв огромен чешърски котарак.

— Това е преобразяваното, приятелю. Сега вече се превръщаш в един от нас.

— Какво, по…