Споделена любов

Така и не можа да довърши. Изпепеляваща агония измести всичко друго и той се затвори дълбоко в себе си, потъвайки в бездната на всепоглъщащото мъчение. То ставаше все по-силно и по-силно и много скоро Бъч вече се молеше да изгуби съзнание. Но така би било прекалено лесно.

След сто и петдесет светлинни години нечовешко страдание, пращенето най-сетне започна — първи изпукаха костите на бедрата му и той изрева. Миг по-късно същото се случи с ръцете му. После — с раменете. Гръбначният му стълб… прасците… дланите… стъпалата… Черепът му се пръскаше, челюстите го боляха. Той се претърколи… изплю два зъба…

През урагана на промяната Мариса бе неотклонно до него и му говореше. Той се вкопчи като удавник в гласа й, в образа й, в мисълта за нея и тя се превърна в единственото непоклатимо нещо в неговия свят на неописуемо мъчение.

39.

В другия край на града, в една великолепна усамотена къща, Джон допи първата си бира. После още една. И още една. Изненада се, че стомахът му ги понесе, но това бе факт — беше ги изпил с лекота и се чувстваше отлично.

Блейлок и Куин седяха пред плазмения телевизор и играеха „Skillerz“, нашумялата напоследък видео игра. Колкото и да беше странно, Джон бе победил и двамата, така че сега те играеха за второто място.

Джон се изтегна върху меката завивка на Блейлок и надигна бутилката с бира. Тя обаче беше празна и той погледна към часовника. Фриц щеше да дойде да го вземе само след двайсет минути, което беше проблем, защото здравата се беше наквасил. Беше приятно.

Блейлок се разсмя и престорено залитна на една страна.

— Не мога да повярвам, че ме победи, копеле.

Куин взе бирата си и лекичко го чукна по крака.

— Съжалявам, здравеняко, ама никакъв те няма.

Джон подпря глава на едната си ръка, наслаждавайки се на приятната отмалялост, която го бе обзела. От толкова отдавна постоянно беше ядосан, че сякаш бе забравил какво е да се отпуснеш.

Блей го погледна и се усмихна.

— Разбира се, истинският майстор е нашият мълчалив приятел. Нали знаеш, че те мразя?

Джон се усмихна и му показа среден пръст. Двамата на пода се разсмяха и в същия миг се разнесе звън на блекбери. Куин отговори и след няколко „аха“ затвори.

— Мамка му… Известно време Леш няма да идва. Изглежда, че ти — при тези думи той погледна към Джон — здравата си го уплашил.

— Това копеле винаги е било задник — каза Блей.

— Абсолютно.

Тримата помълчаха известно време, заслушани в „Гаден“ на Ту Шорт18. После на лицето на Куин се изписа напрегнато изражение. Очите му, едното синьо, а другото зелено, се присвиха.

— Е, Блей… какво е усещането?

Блей погледна към тавана.

— Да изгубя от теб ли? Не особено приятно, много ти благодаря.

— Знаеш, че нямах това предвид.

Блей изруга, посегна към малкия хладилник, взе си нова бира и я отвори. Вече беше изпил седем и все още изглеждаше напълно трезвен. Разбира се, беше погълнал и четири хамбургера, две големи порции пържени картофи, шоколадов шейк и два черешови пая. Както и един пакет чипс.

— Блей? Хайде де… какво стана?

Блейлок отпи голяма глътка бира.

— Нищо.

— Майната ти.

— Добре де — отстъпи той и отпи още една глътка. — Аз… ъъъ, искаше ми се да умра. Бях убеден, че ще умра. А после… такова… — Той се прокашля и след малко продължи: — Аз… ъъъ… пих от вената й. А след това стана още по-лошо. Много по-лошо.

— Чия беше вената?

— На Джасим.

— Леле. Тя е адски секси.

— Все тая.

Блей се излегна на една страна, взе някакъв пуловер и го метна върху бедрата си. Сякаш там имаше нещо, което трябваше да бъде скрито.

Куин проследи движението му. Джон — също.

— Спа ли с нея, Блей?

— Не! Вярвай ми, когато се преобразяваш, сексът е последното, за което си мислиш.

— Но аз съм чувал, че след това…

— Не, не го направихме.

— Окей, твоя си работа — каза Куин, макар да бе очевидно, че според него приятелят му трябва да беше изперкал. — Ами преобразяването? Какво е усещането?

— Аз… сякаш се разпаднах на парчета, а после отново станах цял. — Блей отпи поредната голяма глътка. — Това е.

Куин напрегна мускулите на кльощавите си ръце, после ги сви в юмруци.

— Чувстваш ли се различен?

— Да.

— Как?

— За бога, Куин…

— Какво толкова имаш да криеш? Нали всички ще го преживеем. Така де… Джон, ти би искал да знаеш, нали?

Джон погледна към Блей и кимна, надявайки се двамата да продължат да говорят.

В последвалата тишина Блейлок опъна крака под новите сини дънки, с които беше обут, се виждаше как мускулите на яките му бедра ту се свиват, ту се разпускат.

— Е, как се чувстваш сега? — настоя Куин.

— Същият. Само… само дето съм много по-силен.

— Жестоко! — засмя се Куин. — Нямам търпение.

Блейлок извърна очи.

— Честно казано, преобразяването не е нещо, което да очакваш с нетърпение.

Куин поклати глава.

— Адски грешиш — каза той и след кратка пауза изтърси: — Сега често ли ти става?

Блей почервеня като домат.

— Какво?

— Хайде де, не може да не си го очаквал. Е?

Мълчанието се проточи и Куин опита отново:

— Ехо? Блей? Попитах те нещо. Казвай.

Блей потърка лице.

— Ъъъ… да.

— Често ли?

— Аха.

— Ти правиш нещо по въпроса, нали? Искам да кажа, че нямаш друг избор, нали? Какво е усещането?