Споделена любов

Само дето досега така и не бе имал възможност да убие някой кръвопиец. Благодарение на усилията на господин Х. да го държи далеч от бойното поле, откакто се беше присъединил към Обществото, Ван бе убивал само други лесъри. Всеки ден господин Х. го изправяше срещу нов противник. Всеки ден Ван го побеждаваше и след това го пронизваше. И всеки ден господин Х. все повече се изнервяше. Сякаш Ван го беше разочаровал, само че как точно, при положение че бе спечелил и седемте си двубоя, изобщо не разбираше.

В стаята, пропита от мириса на кръв, се разнесе клокочещ звук и Ван изруга тихо.

— Да не би да те отегчавам? — изплющя гласът на господин Х.

— Ни най-малко. Страхотно се забавлявам.

Възцари се кратко мълчание, после господин Х. изсъска отвратено:

— Не бъди мекушав!

— Я стига. Аз съм боец, човече. Не си падам по малтретиране на пленници, особено когато не водят до нищо.

В безизразните бледи очи на господин Х. лумна пламък.

— Върви да патрулираш с някой от другите. Защото, ако трябва да ти гледам физиономията още малко, рискуваш ти да се озовеш на масата.

— Най-сетне! — Ван се насочи към стълбите.

Когато тежкият му ботуш издумка върху първото стъпало, господин Х. се изплю:

— Истински позор е, че имаш толкова слаби нерви.

— Вярвай ми, изобщо не е това! — отвърна Ван, без дори да забави крачка.

Бъч слезе от пътеката за бягане и избърса запотено си лице с ризата си. Току-що беше пробягал единайсет мили. За петдесет минути. Което означаваше, че за пет минути е пробягвал по миля. Мили боже.

— Как се чувстваш? — попита го Ви от лежанката.

— Като шибания Лий Мейджърс19.

Тристакилограмовата щанга издрънча върху поставката.

— Май искаш всички да разберат на колко си години, а, ченге?

— А ти какво искаш, да крия, че израснах през седемдесетте ли?

Бъч отпи няколко глътки минерална вода, после дъхът му изведнъж секна и той рязко се обърна към вратата. Миг по-късно Мариса застана на прага.

Господи, изглеждаше страхотно, облечена в черни панталони и кремаво сако — едновременно делова и женствена. А яркосините й очи сияеха.

— Реших да се отбия, преди да си отида вкъщи за през нощта.

— Радвам се, че го направи, скъпа.

Бъч се запъти към нея, като се триеше усилено с хавлиената кърпа, но Мариса очевидно нямаше нищо против, че е разгорещен и облян в пот. Ама нищичко. Тя улови брадичката му в шепа, когато той се приведе над нея и прошепна „здравей“, долепил устни до нейните.

— Изглеждаш добре — промълви тя и прокара ръка по врата и голите му гърди; пръстите й се плъзнаха по златното разпятие. — Много добре.

— Така ли? — Бъч начаса се втвърди и се усмихна, спомняйки си как преди час и половина я бе събудил „отвътре“. — Е, определено не изглеждам така добре, както ти.

— За това може да се спори.

Мариса се притисна до него и от гърдите му се откъсна задавена въздишка. После, издавайки гърлено ръмжене, Бъч се зачуди къде из целия тренировъчен център биха могли да се усамотят за десетина минути. Аха! Наблизо имаше една класна стая, която се заключваше. Чудесно.

Бъч хвърли поглед към Ви с намерението да му поднесе едно: „След малко се връщам“ и с изненада установи, че той се взира в тях през полуспуснатите си клепачи с непроницаемо изражение на лицето. Уловил погледа му, Вишъс побърза да извърне очи.

— Е, аз трябва да вървя — каза Мариса и се отдръпна. — Предстои ми важна нощ.

— Не можеш ли да останеш още мъничко? Само пет минути?

— Страшно бих искала, но няма как.

„Я, чакай малко“, помисли си Бъч. Имаше нещо различно в начина, по който тя се взираше в него. Очите й бяха приковани във врата му, устата й беше полуотворена. Изведнъж езикът й пробяга по долната устна, сякаш бе вкусила нещо приятно. Или искаше да го вкуси.

Необуздана похот лумна в тялото на Бъч.

— Скъпа? — дрезгаво каза той. — Нуждаеш ли се от нещо?

— Да… — Мариса се повдигна на пръсти и прошепна в ухото му: — Дадох ти толкова много по време на преобразяването ти, че сега почти нямам сили. Нуждая се от вената ти.

Мамка му… ето какво бе чакал през цялото време. Да я нахрани.

Той я сграбчи през кръста, повдигна я във въздуха и я понесе към вратата така стремглаво, сякаш стаята гореше.

— Още не, Бъч — разсмя се Мариса. — Пусни ме. Ти се преобрази само преди седмица.

— Не.

— Бъч, пусни ме.

Тялото му се подчини, въпреки че мозъкът му отказваше да се съгласи.

— Кога?

— Скоро.

— Вече съм силен.

— Мога да почакам още няколко дни. Така ще е по-добре.

Тя го целуна и си погледна часовника. Носеше любимия му часовник, „Патек Филип“ с черна каишка от истинска алигаторска кожа. Мисълта, че неговият часовник е винаги с нея, му доставяше огромно удоволствие.

— През цялата нощ ще бъда в „Убежището“ — каза тя. — Тази вечер пристига една нова жена с двете си деца и искам да съм там, когато дойдат. Освен това смятам да свикам среща на персонала. Мери също ще бъде там и ще го направим заедно. Така че най-вероятно ще си дойда чак призори.

— Аз ще съм тук — каза Бъч и когато тя се обърна, той я улови и я завъртя обратно към себе си. — Обещай ми, че ще се пазиш.

— Обещавам.