Споделена любов

Изведнъж през тялото му премина вълна от ужасяваща злост, едновременно леденостудена и изпепеляващо гореща. Дъхът на Бъч секна и в същия миг, долетял сякаш от нищото, се разнесе злокобен смях и отекна в нощта, безплътен звук, от който човек неволно се замисляше за собствения си гроб.

Омега.

Бъч стисна кръста, който беше скрит под ризата му, и скочи на крака в същия момент, в който наелектризираното въплъщение на злото изникна пред него. Тялото на Бъч възнегодува, но той не отстъпи. Смътно почувства как Рейдж и Ви застават от двете му страни, сякаш за да го защитят.

— Какво има, ченге? — прошепна Ви. — Какво гледаш?

По дяволите, те не го виждаха!

Преди Бъч да успее да им обясни, вятърът отново довя характерния кънтящ глас на Злото и той отекна в главата му:

— Е, ти ли си това, или не си? Моят син, така да се каже.

— В никакъв случай!

— Бъч? На кого говориш? — обади се Ви.

— Не ти ли дадох живот? — Омега отново се разсмя. — Не ти ли дадох късче от себе си? О, да, направих го. А знаеш ли какво казват за мен?

— Не ме интересува.

— А би трябвало! — Омега протегна призрачната си ръка и макар тя да не го докосна, Бъч я усети върху лицето си. — Аз винаги си връщам онова, което ми принадлежи. Синко.

— Съжалявам, но Създателят ми е друг.

Бъч извади разпятието изпод ризата си и го разлюля. Като през мъгла чу как Ви изруга, сякаш най-сетне се беше досетил какво става, но вниманието му бе изцяло погълнато от чудовищното създание пред него.

Омега погледна първо към златното украшение, а после към Вишъс и Рейдж и имението зад тях.

— Подобни дрънкулки не ме впечатляват. Нито пък братята. Нито дори най-дебелите врати и най-здравите ключалки.

— Ами аз?

Омега рязко завъртя глава.

Скрайб Върджин се материализира пред него, тялото й, освободено от обичайните черни одежди, грееше като ярка звезда.

В миг Омега се преобрази в черна дупка, изкривявайки самата тъкан на пространството — вече не бе видение, а непрогледна бездна.

— По дяволите! — изруга Ви, сякаш двамата с Рейдж най-после виждаха какво става.

От дълбините на чернотата се разнесе гласът на Омега:

— Е, сестро, как се чувстваш тази вечер?

— Повелявам ти да се върнеш обратно в пъкъла. Върви си!

Сиянието й се засили и започна да обгръща черната бездна на Омега, от чиито недра се надигна грозно ръмжене:

— Нима вярваш, че като ме прокудиш, ще изличиш следите от моето присъствие? Колко нелепо!

— Върви си! — повтори Скрайб Върджин и от устните й се изля порой от думи, които не бяха нито на Древния език, нито на който и да било език, който Бъч бе чувал някога.

Миг преди Омега да изчезне, Бъч почувства как очите на Злото се впиват в него и чу ужасяващият глас да казва:

— Ти си същинско вдъхновение, синко. Добре ще сториш, ако потърсиш своята плът и кръв. Семействата трябва да бъдат заедно.

Лумна бяла светлина и Омега изчезна. Също както и Скрайб Върджин.

След тях остана само бръснещ вятър, който разпръсна облаците по небето така, както яростна ръка дърпа завеса. Рейдж се прокашля.

— Хмм… бас държа, че поне седмица няма да мога да мигна. Ами вие?

— Добре ли си? — обърна се Ви към Бъч.

— Аха.

Друг път беше добре! Мили боже… не беше син на Омега, нали?

— Не — каза Ви. — Не си. На него му се иска да е така. И се опитва да накара и теб да го повярваш. Но това не го превръща в истина.

Възцари се дълго мълчание, после Рейдж сложи ръка на рамото на Бъч.

— Освен това, ти изобщо не приличаш на него. Така де! Ти си бледолико ирландско копеле, а той… той е черен като ауспух на автобус.

Бъч се обърна към него.

— Ти не си наред, нали знаеш?

— Не, но ти ме обичаш. Хайде де, знам, че е така!

Бъч пръв прихна, после към него се присъединиха братята и смехът бързо разсея тежкото чувство, което бе оставила у тях току-що разигралата се сцена.

Но в мига, в който смехът им замря, Бъч неволно сложи ръка върху корема си и хвърли поглед към бледите лица от другата страна на витражните прозорци. Мариса беше най-отпред и прекрасната й руса коса сияеше на лунните лъчи.

Бъч затвори очи и обърна гръб на къщата.

— Искам да се прибера с кадилака. Сам.

Защото, ако не останеше сам поне за малко, щеше да се разкрещи.

— Но преди това — добави той — трябва ли да направим нещо за глимерата и онова, на което станаха свидетели?

— Рот без съмнение ще чуе от тях за случилото се — промърмори Ви. — Но иначе, да се оправят сами. Да отидат на психотерапевт, ако искат. Не е наша работа да ги успокояваме.

След като Рейдж и Ви се дематериализираха, Бъч се отправи към кадилака. Тъкмо изключваше алармата, когато чу забързани стъпки.

— Бъч! Почакай!

Той погледна през рамо и видя Мариса да прекосява тичешком моравата. Когато спря, тя бе толкова близо до него, че Бъч можеше да чуе как кръвта минава през камерите на сърцето й.

— Ранен ли си? — попита тя и погледът й се плъзна по тялото му.

— Не.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Това Омега ли беше?

— Да.

Мариса си пое дълбоко дъх, сякаш искаше да продължи да го разпитва, но си даваше сметка, че той няма да й каже какво се бе случило между него и Омега. Не и докато отношенията им бяха така обтегнати.