Споделена любов

Думите му сложиха край на заседанието така рязко, сякаш го отрязаха с нож. Бащата на Леш изхвърча от библиотеката, подкарвайки Рейдж, Ривендж и хлапето към една от съседните стаи. Изглеждаше изключително засрамен. В същото време издокараните типове наставаха от местата си и започнаха да крачат напред-назад. Не изглеждаха никак доволни и повечето от тях хвърляха гневни погледи към Мариса.

Което породи у Бъч неудържимото желание да ги научи на уважение. Да им даде такъв урок, че дълго да го помнят.

Ръцете му се свиха в юмруци, ноздрите му се разшириха и той задуши въздуха, докато откри мириса на Мариса и го погълна жадно. Както можеше да се очаква, близостта й го подлуди, тялото му пламна и се изпълни с настойчиво желание. По дяволите, трябваше да повика на помощ цялата си воля, за да остане на мястото си. Особено когато усети погледът й да се спира върху него.

По хладния повей, нахлул изведнъж в къщата, се досети, че никой не е затворил входната врата след тях. Погледна в нощта навън и почувства, че ще е по-добре да излезе. По-чисто. По-сигурно. По-безопасно, като се имаше предвид, че адски му се искаше да смели от бой всички тези сноби в стаята, задето се отнасяха към Мариса с такава студенина.

Бъч излезе навън и закрачи по разкаляната от топящия се сняг морава. След известно време се обърна и тръгна обратно към къщата, но когато се приближи до кадилака, спря, почувствал внезапно, че не е сам.

— Здравей, Бъч — каза Мариса и излезе иззад колата.

Господи, толкова беше красива. Особено така отблизо.

— Здрасти.

Той пъхна ръце в джобовете на коженото си яке и си помисли колко много му липсва тя. Колко силно я желае. Как копнее за нея. И то не само заради секса.

— Бъч… аз…

Изведнъж Бъч се напрегна, зърнал нещо да се задава по моравата. Мъж… белокос мъж… лесър.

— По дяволите! — изсъска той и като сграбчи Мариса, я затегли към къщата.

— Какво правиш… — започна тя, но после забеляза лесъра и веднага престана да се съпротивлява.

— Бягай! Намери Рейдж и Ви и им кажи моментално да си докарат задниците тук. И заключи проклетата врата.

И като я побутна, той се обърна. Пое си дъх едва когато чу тежкото захлопване на вратата и изщракването на резетата от вътрешната страна.

Я виж ти! Та това бе водачът на лесърите!

Де да можеше да се разправи с него без свидетели. Защото, преди да го убие, Бъч искаше да го разкъса на парченца. Око за око, така да се каже.

Когато се приближи още малко, копелето вдигна ръце в знак, че се предава, но на Бъч не му минаваха такива. Освен това не вярваше, че убиецът е сам, затова накара инстинктите си да пребродят местността наоколо, очаквайки да усети цяла армия лесъри. За негова изненада нямаше никой друг.

Въпреки това се почувства много по-уверен, когато Ви и Рейдж се материализираха до него в студената нощ.

— Мисля, че е сам — прошепна Бъч и се приготви за битка. — И не е нужно да ви казвам, че той е мой.

Когато лесърът се приближи още малко, Бъч се приготви да се нахвърли върху него, но тогава се случи нещо неочаквано. Мили боже… сигурно му се привиждаше! Не беше възможно по лицето на лесъра да се стичат сълзи.

С изтерзан глас водачът на лесърите каза:

— Ей ти, ченге. Убий ме… довърши ме. Моля те…

— Не му вярвай — обади се Рейдж от лявата страна на Бъч.

За миг погледът на убиеца се премести към него, после отново се спря върху Бъч.

— Искам всичко да свърши. Уловен съм в капан… Моля те, убий ме. Но трябва ти да го направиш. Не те.

— С най-голямо удоволствие — промърмори Бъч и се нахвърли отгоре му, очаквайки всякакви номера и хватки от страна на копелето.

Но лесърът дори не опита да се съпротивлява и рухна на земята като торба с пясък.

— Благодаря ти… благодаря ти…

Странните благодарности на убиеца се лееха като несекващ поток.

Завладян от желанието да погълне злото в себе си, Бъч го стисна за гърлото и отвори устата му, като съвсем ясно усещаше погледите на глимерата, впити в него през прозорците на имението. Започна да вдишва, но не можеше да мисли за друго, освен за Мариса. Не искаше тя да стане свидетел на онова, което щеше да се случи.

Само че то така и не се случи. Някаква преграда не позволяваше на злото в лесъра да излезе от тялото му и да премине у Бъч.

Очите на убиеца се разшириха от ужас.

— Но нали с другите се получи. Получи се! С очите си видях…

Бъч продължи да вдишва, докато най-сетне му стана пределно ясно, че по някаква причина точно този убиец няма да успее да погълне. Може би защото беше водач на лесърите? Но на кого му пукаше!

— С другите… — бръщолевеше убиецът, без да спира. — С другите се получи…

— Но не и с теб, както изглежда — каза Бъч и извади ножа, препасан около бедрото му. — Добре, че има и друг начин да го направим.

И той вдигна ножа във въздуха.

Лесърът изпищя и се замята като обезумял.

— Не! Той ще ме измъчва! Неееееее…

Нечовешките крясъци секнаха изведнъж и лесърът се разпадна.

Бъч въздъхна облекчено, доволен, че го е сторил…