Споделена любов

Рив го изгледа свирепо.

— Върви по дяволите! Аз ще го довърша…

— Не, няма.

С тези думи Бъч коленичи до лесъра и…

Рив закри устата си с ръка и с изумление загледа как Бъч се навежда над убиеца и изсмуква нещо от него. Само дето Ривендж нямаше никакво време да се наслади на тази сцена, извадена сякаш от „Зоната на здрача“. Друг лесър се втурна към Бъч и Преподобния трябваше да отскочи настрани, когато Рейндж се хвърли в краката на убиеца и го събори на земята.

Разнесоха се още стъпки и Рив се озова очи в очи с поредния лесър. Чудесно. С този щеше да се разправи лично, помисли си той и по устните му плъзна свирепа усмивка.

Да, симпатите ужасно обичаха битките. И той не правеше изключение.

Господин Х. с всички сили тичаше към битката. Въпреки че нито виждаше, нито чуваше каквото и да било, съвсем ясно усещаше защитната пелена. Определено беше на правилното място.

— Какво, по дяволите, е това? — изруга Ван зад гърба му. — Усещам, че се води битка…

— Всеки момент ще пробием обвивката от мис. Приготви се.

Двамата продължиха да тичат и много скоро се блъснаха в нещо, което приличаше на стена от студена вода. Щом се озоваха от другата страна на невидимата бариера, пред очите им се разкри схватка. Двама братя. Шестима лесъри. Двама треперещи от страх цивилни. Едър вампир, облечен в самурено палто и… Бъч О’Нийл.

Бившето ченге тъкмо се изправяше. Имаше адски нездрав вид и отпечатъкът на Омега се излъчваше от цялото му същество. В мига, в който погледите им се срещнаха, господин Х. се закова на място, завладян от усещането за съвършено разбирателство между тях.

И — каква ирония! — точно в момента, когато тази невидима нишка ги свърза, точно в мига, в който всеки от тях разпозна другия, от другата страна долетя зовът на Омега.

Съвпадение? На кого му пукаше. Господин Х. отблъсна заповедническия призив на господаря, пренебрегвайки сърбежа, плъзнал по цялото му тяло.

— Ван — меко каза той. — Време е да покажеш на какво си способен. Доведи ми О’Нийл.

— Крайно време беше!

Ван се втурна към Бъч и двамата се изправиха един срещу друг, обикаляйки в кръг като борци на тепиха. Поне до мига, в който Ван замръзна на мястото си, същинска статуя от плът и кръв. Защото господин Х. го беше вкаменил с помощта на волята си.

Господин Х. нямаше как да не се усмихне при вида на ужасеното изражение на Ван. Да, страшно беше да изгубиш контрол над собственото си тяло, нали?

О’Нийл също беше изненадан. Той се приближи предпазливо, готов да се възползва от преимуществото на стопкадъра, в който бе попаднал лесърът. Всичко стана много бързо. С едно мълниеносно движение О’Нийл стисна врата на противника си в желязна хватка, преметна го и го притисна към земята.

Господин Х. нямаше нищо против да пожертва дори толкова ценен играч като Ван, за да разбере какво се случва, когато… Мили боже!

О’Нийл отвори уста, пое си дълбоко дъх и… Ван Дийн бе погълнат, заличен, изпратен в нищото. Превърнат в прах.

Мощно облекчение заля господин Х. Да, пророчеството се беше сбъднало. Сбъднало се бе в лицето на един ирландец, превърнат във вампир. Благодаря ти, Господи!

Залитайки, господин Х. направи отчаяна крачка напред. Ето че най-сетне бе ударил часът да намери покоя, който търсеше. Вратичката, която бе открил, се бе отворила, свободата го очакваше. О’Нийл бе избраният.

Най-неочаквано пътят на господин Х. беше пресечен от боец с козя брадичка и татуировки на лицето. Гигантското копеле изникна сякаш от нищото и връхлетя отгоре му като канара, блъскайки се в него с такава сила, че краката на господин Х. се подкосиха. Двамата се вкопчиха в схватка, но господин Х. беше твърде уплашен, че може да бъде пронизан, вместо да бъде погълнат от О’Нийл. Затова, когато един лесър се нахвърли върху вампира с козята брадичка, той побърза да се откопчи и да се дръпне назад.

Призивът на Омега ставаше все по-настоятелен, до болка познатото пъплене плъзна по кожата му, но господин Х. нямаше да се отзове! Тази вечер възнамеряваше да умре. Но по правилния начин.

Бъч вдигна глава от купчинката пепел, единственото, останало от последната му жертва, и започна да повръща, разтърсван от мощни спазми. Чувстваше се точно по същия начин, както когато се събуди за първи път в клиниката на Хавърс. Заразен. Осквернен. Така омърсен, че нищо на света не бе в състояние да го пречисти.

Господи… ами ако беше погълнал твърде много? Ами ако вече нямаше връщане назад?

Докато повръщаше, усети Ви да се приближава до него, макар да не го виждаше.

— Помогни ми… — простена той, вдигайки глава.

— Затова съм тук, трейнър. Дай ми ръката си.

Бъч отчаяно му протегна ръка и като свали ръкавицата си, Ви я стисна с всичка сила. Енергията му, тази прекрасна, бяла светлина, се вля в пръстите на Бъч и нахлу в тялото му с една мощна, пречистваща вълна.

Съединени от сключените си ръце, те отново се превърнаха в две половини на едно цяло — светлината и мрака. Унищожителят и Спасителят.